Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 199

Еуфорията от всичко това премахна съмненията на Кадилак за бъдещето. Ако всичко минеше добре, това щеше да бъде знак за нов и дори още по-славен етап в неговата кариера. При направеното през последните няколко седмици мисълта, че заслугите му могат да бъдат отречени, изглеждаше абсурдна. И все пак той не биваше да показва дори моментната си несигурност на русокосия трекер, който се готвеше за бягство. Но ако не беше сторил това, русокосият трекер не би бил толкова внимателен с плановете си за бягство. Да. Само един облак замъгляваше иначе блестящия хоризонт: Брикман.

Предсказаното от камъните се сбъдваше. Рано или късно Брикман щеше да отведе Клиъруотър в тъмния подземен свят в пустините на юг. И мнозина щяха да умрат. Кадилак не се страхуваше за собствения си живот. Мистър Сноу, който говореше с Небесните гласове, го беше уверил, че той и Клиъруотър ще живеят. Защото той трябваше да е мечът, а тя — щитът на Талисмана.

Значението на думите на Мистър Сноу беше неясно, но във всеки случай се отнасяше за бъдещо събитие. Онова, което засягаше Кадилак, беше тук и сега. Присъствието на облачния воин беше изровило смазващото чувство на вина, което той толкова се беше старал да погребе. Неговата измяна към доверието на Мистър Сноу, неговото безразличие към сегашната съдба на Клиъруотър и изоставянето на дълга му към М’Кол бяха главните причини, поради които вечер търсеше забрава с помощта на сакето.

Вината беше част от настоящото му безпокойство, но основното беше завистта — създадена от неговата собствена реакция да се сравнява и да работи със своя съперник. Съперник, който дори не си правеше труд да съперничи; чието чувство за превъзходство беше толкова смазващо, че той с радост бе приел унизителната роля на мютски роб и изпълняваше възлаганите му задачи със същия ентусиазъм, с който решаваше сложни проблеми от аеродинамиката. И което беше още по-лошо, той не би могъл да стигне дотук без умните съвети и непоколебимото сътрудничество на Брикман.

Разбирането, че още не е равен на облачния воин, подсилваше тлеещото негодувание на Кадилак. Но по-лошото беше, че той се нуждаеше от Брикман. Неговото присъствие му действаше като стимул, помагаше на мозъка му да работи по-добре. Но да разчиташ на някого, на когото не можеш да вярваш, беше и глупаво, и опасно. Кадилак се проклинаше, че не беше изобличил Брикман още в началото. Сега беше много късно и се съмняваше дали би могъл изобщо да го направи. Вече му тежаха прекалено много предателства. Не… бягството беше отговорът. Нека Брикман вземе Клиъруотър. При условие, че начинът на бягството им нямаше да изложи на риск собственото му положение, той би се радвал да се отърве и от двамата.

Когато беше казал на Брикман, че няма нищо, за което да се върне в племето, той беше искрен. Волята на Талисмана можеше един ден да върне Клиъруотър в живота му, но за обозримото бъдеще той я беше изгубил. С пристигането на Брикман в Ни-Исан надеждите, които беше подхранвал за възстановяване на тяхната връзка, се бяха стопили. Ако се върнеше в племето, той щеше да бъде принуден да приеме ролята на помощник на Мистър Сноу; да стане негова послушна сянка. Подходящ статус в очите на племето щеше да получи чак след смъртта на Мистър Сноу. Но камъните му бяха показали, че след като старият летописец отиде на Високата земя, племето ще престане да съществува. Тогава какъв беше смисълът да се връща? Тук можеше да е без приятели, но без Мистър Сноу и Клиъруотър той нямаше истински приятели никъде. Връзката му с облачния воин беше нещо съвсем друго. Между тях имаше много общи неща, но тях не ги свързваше дружба. Свързваше ги съдба.