Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 189

Стив отказа предложената му бутилка.

— Така ли?

— Да… Чух го от хората на Мин-Орота, докато си отиваха. Ако летателните изпитания се окажат задоволителни, те ще изпратят група самураи в Херън Пул за обучение като пилоти.

Стив бързо разбра възможностите, които му даваше този ход, и каза:

— Моите поздравления.

Кадилак го погледна намусено.

— Може да са малко преждевременни.

— Не разбирам. Не го ли очакваше?

— Това не беше всичко, което чух. Освен това джапите са добри майстори.

— И какво?

— Не е ли очевидно? Те планират техни хора да ни помогнат да завършим първата партида. Когато се обучат самураите, ще могат да учат и други да летят.

— И?

— И ще изучат всички подробности от производствения процес. И ние можем да се окажем излишни.

Всичко това беше музика за ушите на Стив, но той не можеше да не се върне на някои въпроси.

— Аз и другите може би, но не и ти… след всичко, което си направил.

Кадилак го погледна, но не каза нищо.

Стив виждаше, че мютът се налива до забрава, но тази малка стрела все пак попадна в целта. Време беше за следващата.

— Изненадан съм, че не си видял това в бъдещето. Нали четеш камъни.

— Не и откакто видях болката и мъката, които ще донесеш ти. Ти си злото, Брикман.

Стив се опита да запази спокойствие.

— Е, стига вече! Това е минала история. Нямам вина за случилото се. „Пътят е начертан.“ Нали така казва Мистър Сноу? Аз съм тук, защото се опитвам да помогна. Защо не вземеш един виждащ камък и не научиш онова, което ще ни се случи?

Кадилак поклати глава.

— Не става. Потърсих, но… не мога да намеря.

— Но тук трябва да има…

— О, разбира се, че има. Но вече не мога да ги чета. — Той вдигна чашата си. — Може би сакето е притъпило възприятията ми.

— Жалко — каза Стив. — Значи ще трябва да минем без камъните.

Той много искаше да знае дали ще избягат, но пък ако Кадилак нямаше представа какво ще се случи, беше по-добре. Ако беше посветен в плана за бягството и си променеше намеренията, нещата щяха само още повече да се усложнят.

Кадилак опита да се ободри с една глътка саке. Вече не можеше да фокусира погледа си. Гласът му беше дрезгав, челото — сбърчено. Той се наведе напред и потърка очите си в усилие да скрие сълзите си.

— Защо животът ми винаги се разпада, когато се появиш?

Стив почувства угризение на съвестта.

— Не разбираш — тихо каза той. — Животът ти не се разпада. Събира се.

— О, така ли? — подсмръкна Кадилак.

— Да! От какво се оплакваш, по дяволите? Мистър Сноу те е научил на всичко, което знае. Прибави към това и всичко, което научи от мен и от другите хора тук, и онова, което учиш от тези безкосмести джапи… По дяволите… ти си направо двукрака версия на КЪЛЪМБЪС!

— Само дето може би скоро вече няма да мога да ходя на два крака.

— Не говори така! — извика Стив. — Ти трябва да останеш начело на това! Ясно ли ти е? Джапите може и да планират да вземат нещата в свои ръце, но това няма да стане, докато не им покажеш, че тези самолети могат да летят.