Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 188

— Нищо особено. Ти ще ми помогнеш да конструирам двуместен самолет. А аз ще те науча да летиш с него.

Стив го погледна, после се засмя.

— Интересно. Но наистина ли мислиш, че е необходимо?

— Абсолютно. Ти ще построиш прототип с ракетна тяга. В края на краищата идеята беше твоя.

— Да, но…

— Много е просто. Освен мен има само още двама с опит в летенето. Казан и Келсо. Аз няма да рискувам живота им, докато системата не е изпитана както трябва… във въздуха.

— И там е моето място в схемата, така ли?

— Точно така. Не ми се ще да го казвам, но ти си най-добрият човек за това. Ето защо искам ти да се заемеш.

— Добре, но защо е необходим претекст?

Кадилак се засмя.

— Обикновено схващаш по-бързо. Сигурно сакето ти е замаяло главата. — Кадилак отметна глава, пресуши на една глътка чашата си, после я удари в масата. — Ти си тревна маймуна, Брикман. Надарен с определена, ограничена интелигентност, но по същество непохватен, необучен дивак. Няма значение. Решил съм да те взема под крилото си… така да се каже… и като част от обучението ти ще те уча да летиш.

— Хитро — каза Стив. — Колко неуспеха са ми разрешени?

— Николко. Ти усвояваш бързо. — Кадилак напълни чашата си за трети път.

— В Академията средно са десет часа. По-добре ги направи петнадесет.

— Ще ги направим двадесет. Ти не си чак толкова умен.

Стив вдигна чашата си с мрачна усмивка и отпи. При наземните опити ракетите бяха горели кратко. Онези, които планираха да използват в летящите коне, щяха да горят два пъти по-дълго. Но за разлика от тези на земята, нямаше да има ускоряващ дросел и прекъсване. След като се запалят — край. Трябваше просто да полетиш. При условие че при ускорението крилата не се откъснат, той не предвиждаше никакви непреодолими проблеми. Не и със самолета, във всеки случай.

— От моя страна няма проблем, но как стои въпросът с динките? Ще ти позволят ли да направиш това?

— Кое? — Езикът на Кадилак беше започнал да се преплита.

— Да ме научиш да летя. Както ти току-що ми напомни… аз съм мют.

— Не разбирам за какво говориш.

— Няма ли майсторите на желязо да летят с тези неща?

— Това е целта. И какво?

— Ами… те не разрешават на нискостоящи динки да яздят дори коне. Това е привилегия за самураи… както и самолетите, които правиш. Няма ли да са против един роб да стане летец?

— Не виждам защо трябва да са против — отвърна Кадилак. — Трекерите също са роби. Е, може да се по-образовани и някои може да притежават високи технологически умения, но майсторите на желязо не ценят много живота им. Точно затова няма много от вас в Ни-Исан, за да сте отделна работна сила… отгоре на всичко вие не можете да се възпроизвеждате. Колкото до джапите, за тях и ние, и вие сме на дъното и не ни броят за нищо.

— С изключение на теб — каза Стив.

Кадилак прие забележката с крива усмивка.

— Да, точно това си казвах и аз. — Бутилката изтрака в ръба на чашата му. — Но днес чух нещо, което може би ме задължава, хм… да прекратя престоя си тук.