Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 173

„Що за начин да се управлява една страна!“ — помисли Стив. Ако се губеше толкова време и когато има война, тя щеше да е лесна плячка.

Излаяна на японски заповед накара нископоставените да се изправят и да застанат с наведени глави. Един чиновник заповяда на бейсик на пощальоните да клекнат, с ръце на бедрата и брада на гърдите. Придружен от началника на пощенската станция и ескорта си, То-Шиба инспектира двете редици чиновници — всички се покланяха, когато генералният консул минаваше покрай тях.

Накане То-Шиба беше над среден ръст за майсторите на желязо и беше доста добре сложен. Подплатеното кимоно с широки рамене, което носеше, не позволяваше точно да се определи пълнотата му, но имаше дебели къси пръсти и дундесто лице. Стив, който го изучаваше крадешком, реши, че генералният консул изглежда разглезен и прехранен.

Въпреки масата си То-Шиба беше подвижен и вървеше с кралска увереност — доколкото можеше. Като всички високопоставени джапи, той носеше перука от мютска коса с обичайния самурайски кок и малка, смешна шапчица, кацнала отпред на главата му. Тъй като Стив не беше виждал такава по време на пътуванията си, заключи, че тя трябва да обозначава ранга на То-Шиба — както всъщност и беше.

Групата на генералния консул се обърна към редицата коленичили пощальони.

„Сега“ — помисли си Стив. Но не беше. Той изчака до последно, преди да положи нос на рогозката, но То-Шиба отмина, следван от телохранителите си и началника на пощенската станция. Пронизителни, едновременно подадени команди от старшите чиновници отпратиха персонала тичешком по местата му — ход, който вече беше упражняван многократно. Стив и останалите пощальони се наредиха в обичайната линия покрай верандата отляво на вратата на пощенската станция. Стив беше съвсем близко до входа. Но пак им наредиха да забият лица в пода, докато групата на генералния консул влезе да разгледа пощенските чиновници, които се бяха върнали да вършат работата си.

Когато То-Шиба влезе, на пощальоните беше разрешено да седнат на дървената пейка. „По дяволите!“ Стив изруга късмета си и даде израз на разочарованието си, като удари с юмрук отворената си длан. Динкът с дебели пръсти отново беше минал покрай наредените мюти, без да ги погледне. Толкова с мютската магия. Ако Клиъруотър не бе могла да направи нещо толкова просто, сигурно нямаше да може да направи нищо, когато се стигнеше до критично положение. Много неприятно. И то точно когато трябваше да покаже на мъжа черно, че може да се справи и без него.