Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 175

— Не е необходимо — викна То-Шиба. — Просто не харесвам цвета на косата му. Махни го оттук.

Стив нямаше представа какво става — изблъскаха го настрана, а началникът на пощенската станция, изпаднал в показно разкаяние за допусната непростима небрежност в избора на помощен персонал, се биеше в гърдите и правеше поклони на всеки две секунди.

То-Шиба огледа останалите пощальони, всичките с тъмна или черна коса.

— Така е по-добре. — Болката в главата му почти беше изчезнала. — А този там го пратете в Херън Пул като домашен роб на облачния воин. Погрижи се за това и ми изпрати потвърждение.

Началникът на пощенската станция го увери — пак чрез адютанта, — че заповедта му ще бъде изпълнена незабавно.

То-Шиба кимна и подкара коня си към портата. Чувстваше се странно доволен.

Началникът на станцията и старшите служители останаха с наведени глави, докато не изчезна и последният пеши войник, след това завъздишаха облекчено. Никой не можеше да разбере защо генералният консул беше действал по такъв загадъчен начин. Може би беше някаква внезапна вятърничава идея; но те нямаха право да знаят защо. Съставът на пощенската станция можеше лесно да бъде попълнен. Междувременно имаше да се уреди малка сметка. Началникът на пощенската станция нареди на един служител да донесе пръчка. Генералният консул беше пропуснал предложението му да накаже жестоко жълтокосия мют. Значи мютът щеше да бъде наказан само сурово — за причинена нежелана тревога.

Стив успя да гледа раболепно надолу, докато сваляше и предаваше униформата си, пощенската чанта и яката на пощальон. Закачиха на ръката му плакет на роб и на врата му „жълта карта“, с която му се разрешаваше да се движи по пътищата. Дадоха му дрехи: износена свободна туника и панталони, чифт стари сандали с тънки като вафла подметки и сламена шапка. Ютеното пончо и памучната завивка, използвани от робите мюти, бяха навити на руло, за да могат да се носят под мишница. По отношение на статус и външен вид беше слязъл до най-ниското стъпало на социалната стълба в обществото на майсторите на желязо, но това нямаше значение. Клиъруотър беше показала, че дарбата й на повелител работи. И благодарение на нея той продължаваше да върви към набелязаната цел.

Онова, за което не се беше уговорил, беше подаръкът му за сбогуване от началника на пощенската станция. Когато Стив се поклони, обърнат с гръб към вратата, опитвайки се да не се усмихне, го сграбчиха няколко яки ръце — и го натиснаха на перилата на верандата, и го набиха на прощаване.

— Ракети — каза Стив.

Седнал до чертожната дъска, Кадилак го погледна озадачено и се намръщи.

Стив, който на четири крака метеше покрития с рогозка под, остави четката и лопатката настрана и седна.

— Бил си на търговския пункт, нали?

— Да, миналата година.

— Корабите с колела не пуснаха ли ракети? Мистър Сноу ми каза, че винаги, когато отплуват, пускат ракети.

— Пуснаха горящи стрели, които се пръснаха и изсипаха цветен огън — каза Кадилак.

— Казват се ракети… използват и зелени, които не се пръскат, за да сигнализират къде трябва да кацнеш, когато летиш над Ни-Исан…