Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 165

Клиъруотър.

Може би тя не можеше да премества планини, но имаше власт да пренарежда големи участъци от терена. Трябваше да намери начин да я изведе от тази страна, когато ножът опреше до кокала. С нея нямаше от какво да се страхува от хората на Яма-Шита или от приятелите на мъжа в черно. При първия знак за опасност тя щеше да им види сметката.

Гласът на самурая прекъсна мислите му.

— Добре. Договорихме се. — Краката изчезнаха от погледа му, после се върнаха. — По-добре вземи това. Сигурен съм, че ще искаш да кажеш на приятелите си какво става.

В тревата пред челото на Стив падна малък пакет, увит в черна коприна. Можеше да е само едно нещо — бойният нож с радиото, скрито в дръжката.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се. Можеш да им разкажеш колко добре се справяш. На този етап не искаме никакъв безразсъден ход, нали?

— Прав сте…

— Това нещо в дръжката. Възможно ли е да се извади и останалата част от ножа да се изхвърли?

— Не. Не мога да обясня как работи, но апаратът се захранва от слой специални кристали, пресовани в острието.

— Добре. Пъхни го на дъното на пощенската си торба, докато не намериш по-добро място да го скриеш.

— Благодаря — каза Стив. — Някаква възможност да ми върнете тоягата? — Той знаеше какъв ще бъде отговорът, но, по дяволите, заслужаваше си да опита.

Въпросът предизвика презрителен смях.

— Луд ли си? С този нож ще бъдеш убит за по-малко от десет секунди. Какво искаш да направиш — да си лепнеш етикет на челото?

— Прав сте. Добре, да забравим за тоягата. Дайте ми само торбата с розови листа. Не мога да започна работа в Херън Пул, без да измия тези шарки.

— Не е у мен.

Стив изруга наум.

— Кога ще ги получа?

— Когато му дойде времето.

— Няма да мога да се кача на самолета, предрешен като мют.

— Знам.

— Добре. Колко скоро ще бъда прехвърлен?

— Работя по въпроса.

Този човек го залъгваше.

— Да не се опитвате да ми кажете, че има проблем?

— Нищо сериозно. Само че поради „интересите“, които представлявам, не бива да ме видят открито да се застъпвам за теб. Ако го направя, ще компрометирам положението ти на „свободен агент“… и дори може да застраша цялата операция. Трябва да работя по заобиколен начин, чрез контактите си с персонала на генералния консул и отговорни лица в главната поща. Те трябва да одобрят хода.

Страхотно…

— Да се надяваме, че няма да изгубят писменото ви нареждане. Кога ще се срещнем?

— Когато стане необходимо.

— Да, но…

— Не се тревожи. Знам къде да те намеря. Запази спокойствие, дръж се непринудено и продължавай да разнасяш поща.

Стив чу съскането на извития меч — самураят го прибираше в ножницата. Последва мекото тракане на бронята — и краката се отдалечиха.

„Продължавай да разнасяш поща“… Какъв глупак!

Стив видя с крайчеца на окото си как самураят яхна коня и препусна в галоп. Горната половина от лицето на джапа беше засенчена от шлема; долната беше скрита от тясно бяло шалче, превързано с червена копринена лента. Стив държа носа си близко до земята, докато ударите на копитата не заглъхнаха, след това стана и разтри изтръпналите си колена.