Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 167

— Какво ще правим с Кадилак? — попита той. — Опитах се да го убедя, но той, изглежда, е решил да остане тук. Казва, че бил получил всичко, каквото искал. Е… всичко освен теб.

— Така ли каза?

— Не беше необходимо да го казва. Защо иначе ще се напива? Налива се, сякаш няма да осъмне.

— Попита ли какво става с мен?

Стив се поколеба.

— Той знае къде си и кой те държи, но…

— Каза ли нещо друго?

Стив внимателно подбра думите си.

— Не много. Той… изглежда, мисли, че ти можеш да се грижиш за себе си. Но може би го каза заради мен. — Той вдигна рамене. — Както казах и на него, ако не бях дошъл…

— Но дойде. И това трябваше да стане. Кадилак също го знаеше. Прочете го във виждащите камъни.

— Може би. Но въпреки това има нужда да убие мъката си.

— Мъка има от момента, в който ти ни напусна. И това е мъка, която споделям и аз, защото не искам да направя така, че и той да страда. Но дори ако ни беше разрешено да сме заедно, за мен това щеше да е малка утеха. Нишките на нашите животи вече не са така тясно преплетени, както бяха. Един ден той ще разбере защо се случи всичко това. Ти също.

— Сигурен съм, че си права. Но сега аз трябва да работя с Кадилак. Той може да не е враждебно настроен, но докато има подръка бутилка, е непредсказуем.

— Какво ще правиш?

— В момента това зависи от Кадилак. Той ми каза, че има проблеми с построяването на двигател, така че… предложих да му помогна. Това е за начало. Ако съм до него, може би ще мога да го придумам. Между нас двамата, не искам да остана нито ден повече, отколкото трябва, но ако всичко мине добре, животът ще е по-прост.

— Какво ти отговори той?

— Е, не каза „да“, но пък не каза и „не“. Въпреки всичко, което се случи, той все още, изглежда, има силно желание да източи ума ми. — Стив се засмя тихо. — Искам да кажа малкото, което все още не е източил.

— Яд ли те е за това?

— Нееее… това прави нещата по-интересни. Работата е, че се надявах да сте заедно, така че ти да можеш, знаеш… да го убедиш. Да го накараш да види смисъла. Но…

— Той вече не ме слуша. Управляват го демони, влезли в главата му.

— Да… — „Това важи за всички ни — помисли си Стив. — Дори ти имаш по-тъмна страна от тази, която познавам. Това… нещо, което ни свързва, това чувство, което ми е толкова трудно да контролирам… къде води то? Ще ни даде ли сила да извървим целия път до върха… или ще унищожи и двама ни?“ Завивката беше съблазнително тънка и винаги, когато крайниците им се докоснеха, тялото му изтръпваше от главата до петите. Времето щеше да покаже по кой път бяха тръгнали, но дори ако тя щеше да е смърт за него, той не можеше да измисли по-сладък път, по който да тръгне.

„Стегни се, Брикман! Не се разсейвай!“

Той се отдръпна от нея и легна по корем, сърцето и слабините му биеха в такт срещу дюшека. Когато успя да спре надигащата се вълна, каза:

— Виж сега. За Кадилак. Има нещо, за което трябва да се разберем. Ако не можем да го убедим да напусне доброволно Ни-Исан, трябва да направим невъзможно да остане тук. Разбираш ли какво искам да кажа?