Читать «Творецът на прекрасното» онлайн - страница 14

— Прекрасното, Оуен? Какво става с прекрасното? Успя ли да го сътвориш?

— Успях — отвърна творецът и очите му за миг проблЯснаха тържествуващо, а лицето му засия в усмивка, засенчена от такава замисленост, че то стана почти тъжно. — Да, приятели мои, това е истината. Аз успях.

— Наистина ли? — извика Ани и на лицето й отново се появи моминска закачливост. — Сега можем ли да попитаме за тайната?

— Разбира се! Точно за това съм дошъл — да ви я разкрия — отвърна Оуен Уорланд. — Вие ще научите тайната, ще я видите, пипнете и тя ще бъде ваше притежание. Защото, Ани — ако с това име все още мога да наричам другарчето си от детските години — като сватбен подарък за теб аз изработих този одушевен механизъм, тази движеща се хармония и загадъчна красота. Наистина, че закъснях, но колкото повече се трупат годините и нещата започват да губят свежестта си, а душата ни — чувствителността си, толкова по-необходима е красотата. Прости ми, Ани, но ако ти действително оцениш този дар, никога не е късно за него.

Докато говореше, той извади нещо, което приличаше на кутия за скъпоценности. Тя бе изящно издялана от абанос от него самия и чудноватата й перлена инкрустация изобразяваше едно момче, гонещо пеперуда, която на друго място бе представена като извисен дух, устремен към небесата. А момчето или младежът така силно бе обладан от желанието си да достигне прекрасното, че се издигаше от земята към облаците, от облаците към небесните простори. Творецът отвори абаносовата кутия и помоли Ани да натисне с пръст. След като направи това, тя едва не изписка, когато отвътре изхвръкна една пеперуда, кацна на върха на пръста й и започна да движи разкошните си пурпурни крилца, напръскани със злато, като че се канеше отново да полети. Невъзможно е да се изрази с думи великолепието, блясъкът, тънкото изящество, които преливаха в красотата на това творение. Идеалната пеперуда, сътворена от природата, бе пресъздадена с цялото й съвършенство, не по образец на безцветните насекоми, хвърчащи около цветята в земния свят, а на тези, които кръжат над райските поляни за забавление на ангелчетата и душите на починалите деца. Виждаше се гъстият прашец по крилцата. Блестящите очи бяха пълни с живот. Огънят в камината огряваше чудноватото същество. Светлината на свещите хвърляше отблясъци върху него, но то очевидно блестеше със собствено сияние и озаряваше пръста и протегнатата ръка, върху която беше кацнало, със светли лъчи като скъпоценен камък. При тази съвършена красота проблемът за големината въобще не съществуваше. Дори крилете да достигаха до небесния свод, душата не би могла да бъде по-пълна и удовлетворена.