Читать «Творецът на прекрасното» онлайн - страница 16

В този миг детето плесна ръце и избръщолеви нещо неясно — очевидно желаеше да му дадат пеперудата да си поиграе с нея.

Междувременно Оуен Уорланд погледна отстрани Ани, за да разбере дали тя споделя мнението на мъжа си за относителните стойности на прекрасното и полезното. Някъде в цялата й сърдечност към него, в цялото й учудване и възхищение, с което наблюдаваше прекрасното творение на ръцете му, въплъщение на мисълта му, се прокрадваше скрито презрение — неосъзнато навярно от самата нея и доловимо единствено за силно интуитивна проницателност като тази на твореца. В последната фаза на работата си обаче Оуен се бе издигнал над състоянието, в което подобно откритие би го измъчвало. Той бе осъзнал, че хората, а също и Ани като една от тях, каквато и похвала да изрекат, никога не могат да намерят съответните думи или да изразят съответните чувства за необходимото възнаграждение на твореца, който, като влага възвишена нравственост в малък къс материя и превръща земното в духовна скъпоценност, постига прекрасното в сътвореното от него. Много преди това Оуен бе проумял, че отплатата за всяко духовно дело трябва да се търси в удовлетворението от него, а не навън. Имаше обаче една страна на въпроса, която Ани и съпругът й, а дори и Питър Ховендън, биха могли напълно да оценят и която би им донесла успокоението, че дългогодишният труд е изразходван за достойна цел. Оуен Уорланд би могъл да им каже, че тази пеперуда, тази играчка, този сватбен подарък от беден часовникар за съпругата на ковач всъщност е шедьовър на изкуството, който един крал би закупил с огромни средства и много почести и би го считал за най-рядката и прекрасна скъпоценност в съкровищницата си. Но творецът се усмихна и запази тайната за себе си.

— Татко — обърна се Ани, като смяташе, че някоя похвална дума от страна на стария часовникар би могла да зарадва бившия му чирак, — ела да се полюбуваш на красивата пеперуда.

— Да видим — отвърна Питър Ховендън, като се повдигна от стола с насмешлива усмивка на уста, която винаги караше хората като него самия да проявяват недоверие към всичко друго извън материалното съществуване. — Ето пръстът ми, за да кацне на него. Ще разбера по-добре, когато я пипна.

Но за най-голямо учудване на Ани, когато баща й притисна върха на пръста си до пръста на мъжа й, върху който бе кацнала пеперудата, насекомото отпусна крилца и като че всеки момент щеше да падне на земята. Дори, ако не я лъжеха очите, ярките златисти петънца по крилцата и тялото й избледняха, пламтящите пурпурни цветове потъмняха, а звездният блясък около ръката на ковача намаля и изчезна.

— Тя умира, умира — извика Ани уплашено.

— Тя е изящно изработена — отвърна творецът спокойно. — Както ви казах, тя въплъщава духовна същност — наречете го магнетизъм или каквото щете. В атмосфера на недоверие и подигравка изтънчената й чувствителност страда като душата на този, който е вложил живота си в нея. Красотата й изчезва вече, а след няколко секунди и механизмът й ще бъде окончателно повреден.