Читать «Творецът на прекрасното» онлайн

Един възрастен човек вървеше по улицата с хубавата си дъщеря под ръка и от мрака на облачната вечер те излязоха на тротоара, осветен от витрината на малко магазинче. Витрината бе издадена и вътре бяха изложени най-различни часовници — медни, сребърни, два-три златни, всичките извърнали циферблати с гръб към улицата, като че проявяваха грубо нежелание да покажат на минувачите колко е часът. Вътре в магазина, седнал недалеч от прозореца, свел съсредоточеното си бледо лице над микроскопична част от механизъм, огрян от настолна лампа, се виждаше един млад човек.

— Какво ли майстори Оуен Уорланд? — промърмори старият Питър Ховендън, бивш часовникар, при когото бе работил същият този млад човек, чието занимание сега го озадачаваше, — Какво ли може да майстори този приятел? През последните шест месеца колкото пъти мина покрай магазина му, все го заварвам да работи напрегнато като сега. Навярно го вълнува някоя още по-голяма глупост от обичайната му — да улови вечното движение. Все пак достатъчно добре познавам стария си занаят и съм убеден, че това, което така го е погълнало в момента, съвсем не е частица от часовников механизъм.

— Навярно, татко — каза Ани без особен интерес по въпроса, — Оуен работи над нов уред за измерване на времето. Мисля, че той е достатъчно изобретателен за подобно нещо.

— Ами, детето ми! С цялата си изобретателност той може да измисли само някоя глупава играчка — отвърна баща й, който по-рано много се дразнеше от необичайната надареност на Оуен Уорланд. — Дяволите да я вземат тази негова изобретателност! С нея той само успяваше да развали някои от най-хубавите часовници в магазина ми. Ако беше способен да измисли нещо повече от детска играчка, както казах преди малко, той би променил пътя на слънцето и объркал хода на времето.

— Тихо, татко! Ще те чуе! — прошепна Ани и стисна баща си за ръката. — Слухът му е деликатен като чувствата му, а ти знаеш колко лесно може да ги засегне човек. Хайде да вървим нататък.

И така, Питър Ховендън и дъщеря му Ани продължиха пътя си, без да разговарят, докато се озоваха в странична уличка и минаха покрай отворената врата на една ковачница. Вътре се виждаше наковалнята — мехът вдишваше и издишваше с огромните си кожени дробове и от това наковалнята ту пламваше и озаряваше високия тъмен таван, ту загасваше, като хвърляше отблясъци наоколо върху малка част от посипания с въглища под. В светлите промеждутъци ясно се различаваха предметите в отдалечените ъгли на работилницата, както и подковите, окачени по стените. В последвалата тъма огънят като че проблясваше в мъглявината на необятно пространство. Сред яркото сияние, редуващо се с мрак, се движеше фигурата на ковача, достойна за съзерцание на живописния фон от пламъци и тъмнина — ослепителната светлина и непрогледната нощ се бореха, като че и двете искаха да си отнемат една от друга здравата му хубава снага. Той отново извади нажежената до бяло желязна пръчка от огъня, сложи я върху наковалнята, вдигна мощните си ръце и веднага бе обгърнат от хиляди искри, които захвърчаха в околния мрак от ударите на чука му.