Читать «Творецът на прекрасното» онлайн - страница 12

— Разбрах обаче — казваше Оуен Уорланд, — че всички тези приказки са просто измислица.

След това с тайнствен вид той си признаваше, че някога е мислел другояче. В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което Природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.

— Напълно се отказах от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.

Бедни, бедни и нещастни Оуен Уорланд! Това бяха белезите, че е престанал да обитава по-висшата невидима сфера, която ни обгръща. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно единствено на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът да ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у Оуен Уорланд духът не бе умрял, нито отлитнал — той просто спеше.

Не се знае кога точно отново се събуди. Навярно конвулсивна болка го извади от летаргичния му сън. Или може би както преди долетя пеперуда, закръжи около главата му и отново го разпали — тъй като наистина тази рожба на слънцето имаше за твореца тайнствено предопределение — отново разпали предишните му стремления. Дали тръпката, която изпита, бе от болка или щастие, но първата му реакция бе да благодари на бога, че пак го превърна в човек на мисълта, на въображението и на тънката чувствителност, какъвто отдавна бе престанал да бъде.

— Сега да се залавям за работата си — рече той. — Никога не съм се чувствувал силен като сега.

Но въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с оглед на осъществяването му. Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени от Провидението и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб. Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове — пясъкът на времето ще изтича песъчинка по песъчинка — докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава. Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът — като Алстън например — оставя на платното идеята си недовършена, будеща у нас тъга с нецялостната си красота, за да дорисува картината си с райски краски, ако можем да се изразим така, без да проявяваме светотатство. Но по-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа. В рая всяка обикновена мисъл е по-възвишена и благозвучна от песента на Милтън. В такъв случай би ли добавил той нов стих към някоя своя недовършена поема?