Читать «Прелъстяване» онлайн - страница 189

— Знам, че никога не би направила такова нещо. И все пак е факт, че не биваше да те натоварвам с дете толкова скоро. Можех да го предотвратя.

— Някой ден, милорд — рече Софи със закачлива усмивка, — ще се наложи съвсем точно да ми обясните как се предотвратява подобно събитие. Ан Силвърторн ми е споменавала за вид торбичка, направена от овче черво, която се връзва за мъжкия член с червен конец. Чувал ли сте за такова нещо?

Джулиан простена отчаяно.

— Откъде, по дяволите, Ан Силвърторн знае такива неща? Велики Боже, Софи, ти имаше доста неподходяща компания в Лондон. За щастие успях да те отведа от града, преди познатите на леля ми да те покварят окончателно.

— Много вярно, милорд. А в случая ще съм доволна да науча всичко, свързано с покварата, лично от вас. — Софи влюбено докосна големите му ръце и се наведе да целуне китката му. Когато вдигна глава, видя обичта в очите му.

— Винаги съм смятал — забеляза меко Джулиан, — че ние двамата ще се разбираме доста добре.

— Изглежда отново сте прав, милорд.

Той стана и я изправи до себе си.

— Почти винаги съм прав. — Устните му се притиснаха към нейните. — А когато не съм, ще се надявам ти да се намесваш. Но вече се съмва, скъпа, а аз имам нужда от твоята нежност и твоя огън. Ти просто ме подлудяваш. Когато си в ръцете ми, не мога да мисля за нищо друго. Нека си легнем.

— Това много би ми харесало, Джулиан.

Той я съблече бавно, с безкрайна нежност, мускулестите му ръце докосваха всеки сантиметър от меката й светла кожа. Сведе глава и целуна настръхналите връхчета на гърдите й, а пръстите му намериха изтичащата топлина между бедрата й.

И когато се увери, че тя цялата изгаря за него, той я отнесе в леглото, легна върху нея и я люби дотогава, докато спомените за отминалия ден изчезнаха от съзнанието и на двама им.

След доста дълго време Джулиан се претърколи на една страна, притискайки Софи до рамото си. Прозина се силно и каза:

— Смарагдите.

— Какво смарагдите? — Тя се сгуши до него. — Нали ги намери в кошницата?

— Намерих ги. И ти ще ги носиш още при първия подходящ случай. Нямам търпение да те видя с тях.

Софи притихна.

— Като че ли нямам желание да ги нося, Джулиан. Не ги харесвам. Няма да ми отиват.

— Не ставай глупачка, Софи. Ще изглеждаш великолепно с тях.

— Би трябвало да се носят от някоя по-висока жена. Руса, може би. Във всеки случай, доколкото се познавам, сигурно ще повредя закопчалката и ще ги загубя. По мен нещата винаги се развалят, милорд. Знаете много добре.

Джулиан се усмихна в тъмното.

— В това е чарът ти. Но не се бой, аз винаги ще бъда някъде наблизо, за да събирам изгубените неща, включително и смарагдите.

— Джулиан, аз наистина не искам да нося смарагдите.

— Защо?

Тя замълча.

— Не мога да ти обясня.

— Защото в съзнанието си ги свързваш с Елизабет, нали? — запита той нежно.

Тя леко въздъхна.

— Да.

— Софи, смарагдите на Рейвънуд нямат нищо общо с Елизабет. Те са притежание на моето семейство от три поколения и ще останат у Рейвънуд, докато има графини, които да ги носят. Елизабет може да си е поиграла с тях известно време, но те никога не са й принадлежели в истинския смисъл. Разбираш ли?