Читать «Свят на смъртта II» онлайн - страница 35

— И какво нередно би имало в това? Да се яде човешка плът, е такова гнусно престъпление, че потръпвам само при мисълта за него. Естествено, всеки, който върши това, трябва да бъде екзекутиран.

— Ако се промъкне през задната ти врата и изяде някой твой роднина, разбира се, имаш основание да искаш наказанието му. Но не и ако той върши същото като останалите веселяци от племето си, тоест похапва си вкусно печено от своя враг. Не схващаш ли очевидния аргумент: за човешкото поведение може да се съди само в контекста на средата? Поведението е относителна категория. Канибалът в своето общество е също тъй високо морален, както богомолецът в Твоето.

— Богохулник! Престъплението си е престъпление! Съществуват морални закони, които стоят над човешкото общество.

— А, не, няма такива. Точно тук се пропука твоята средновековна етика. Всички закони и идеи са исторически и относителни, не абсолютни. Те са в сила за конкретното време и място; извадени от контекста, губят своето значение. В контекста на това диво общество аз действах по най-почтения начин. Предприех покушение срещу господаря си, а това е единственият начин едно амбициозно момче да напредне в тоя суров свят. Без съмнение и въпросният Ч’ака тъй е получил длъжността си. Покушението не успя, но победих в двубоя и резултатът е пак същият. След като завзех властта, започнах да се грижа добре за робите си, макар те, естествено, да не го оцениха, защото не искаха грижите ми: искаха мястото ми, такъв е местният закон. Единственото ми истинско провинение е, че не се справих със задълженията си на робовладелец и не ги оставих до края на живота си да маршируват нагоре-надолу покрай брега. Вместо това тръгнах да те търся. Бях заловен и отново станах роб. Така ми се и пада за моята глупост.

Вратата се отвори с трясък и в мрачното помещение нахлу ослепителна дневна светлина.

— Ставайте, роби! — кресна един д’зертано.

Раздаде се хор от стенания и тътрене на крака, когато всички наоколо се раздвижиха. Едва тогава Джейсън видя, че е прикован заедно с още двайсет роби към дългата греда, издялана очевидно от стъблото на гигантско дърво. Мъжът на челното място на гредата, изглежда, бе нещо като главен, защото взе да ругае и да буди останалите с ритници, а щом всички се изправиха, започна да раздава команди с властен глас:

— Живо, живо! Който превари, той ще яде! И не си забравяйте канчетата. Който няма канче, цял ден няма да яде и да пие. И да се трудим дружно днес, всеки да напряга мускули. Друг начин няма. За всички се отнася, особено за вас, новите. Срещу дневна дажба труд получавате дневна дажба храна…

— Млъкни, бе! — извика някой.

— И всички ще са доволни — продължи мъжът невъзмутимо. — Сега всички заедно… Едно… наведи се, хвани здраво гредата… две… повдигни я от земята. И… три… изправи се, излизаме през вратата!