Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 34

Роина отвори уста да го поздрави, но ръцете му така я сграбчиха, че сигурно щяха да я прекършат.

— Как се казваш?

Гласът му беше режещо студен. Роина беше ужасена. По дрехите й сигурно се беше досетил, че е господарката тук, но се отнасяше с нея като с крепостна селянка.

— Аз съм лейди Роина Бел… Лионс… господарката на този дом — едва успя да изрече тя.

— Повече не си господарка! От този момент си моя пленница.

Какво облекчение! Поне нямаше намерение да я посече тук, на стълбите. Затворничеството не беше съвсем лошо. То беше само временна мярка. На благородниците обикновено им осигуряваха добри условия, според техния сан. Но какво искаше да каже с това, че повече не е господарка?

Мъжът продължаваше да я държи в стоманените си ръце. Какво очакваше? Че тя ще му възрази? От това, което беше чула и видяла, се беше убедила, че този човек е по-лош и от Джилбърт.

Накрая той я пусна, но само за да я хвърли в ръцете на своята стража.

— Отведи затворничката в крепостта Фулкхърст и я затвори в тъмницата! Когато се върна, ако не е там, ще отговаряте с живота си!

Мъжът зад нея пребледня, но Роина не видя това. Самата тя беше близо до припадък, чула тези ужасни думи.

— Какво съм ти направила? — викаше тя след Фулкхърст, но той вече я беше загърбил и влизаше в крепостта.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Милдред го откри в стаята, където се беше страхувала да влезе през изминалите няколко дена. След последното посещение на Роина свещите бяха изгорели. Рицарят обаче беше поставил нова в свещника. Хората му бяха плячкосали всичко ценно от крепостта. Тя не знаеше какво го задържа тук. От пръв поглед се виждаше, че в помещението няма друго, освен един креват.

Милдред се колебаеше дали да го заговори. Той просто си стоеше там и гледаше към леглото. Беше свалил шлема си. Наистина беше много висок мъж. Широките му плещи й напомняха за…

— Какво искаш? — стресна я грубият му тон.

Милдред зяпна. Той не се беше обърнал, за да я забележи, че стои до вратата. Само след един миг се наведе и измъкна веригите изпод леглото. Прислужничката изтръпна. Сигурно имаше намерение да ги използва!

— Отговори ми!

Милдред подскочи и занарежда:

— Казаха… Казаха ми, че вие сте лорд Фулкхърст?

— Да.

— Моля да ми отговорите какво направихте с моята господарка? Тя не се е върнала…

— И никога няма да се върне!

Той се обърна, а Милдред отстъпи назад ужасена.

— Господи, имай милост! Това сте вие?

Устните му се изкривиха заплашително.

Първата мисъл на Милдред беше да побегне. После й се прииска да се моли. Като си представи милата си Роина в ръцете на този мъж, й идваше да зареве с глас.

— Моля ви да не я наказвате! Тя нямаше друг изход…

— Замълчи! Мислиш ли, че нещо ще я извини за онова, което ми причини? Мотивите й са без значение! Заклел съм се, че никой няма право да ми причини зло, без да плати за това!

— Но тя е жена и…