Читать «Затворницата на дракона» онлайн - страница 30

Когато и последната верига тупна на пода, Милдред отстъпи назад. Уорик внимателно отпусна ръцете си. Мускулите му агонизираха след три дена неестествено положение. Той стисна зъби от болка. Без парцал в устата също се чувстваше необичайно. Не дочака да намалее болката в раменете и посегна към дрехите.

Туниката беше ушита от долнокачествено домашно сукно, подходящо за най-бедния крепостник. Все пак добре пасна на плещите му, въпреки че беше доста къса. Имаше и шаячен клин. Изпояден от молците и доста избелял, той стигаше едва до глезените му. Обувките бяха от платно. Така можеха да се разтегнат според размера на краката му. За колан му послужи тънка кожена лента.

Уорик спести коментара за окаяните си одежди. Сега в ума му имаше само една мисъл.

— Къде е тя?

— Не! — Милдред отстъпи към вратата. — Ако се опиташ да я нараниш, ще известя стражата.

— Искам да говоря с нея!

— Лъжеш ме, господине. Виждам го в погледа ти. Тя ми поръча да те освободя, защото не иска да умреш заради нея. Но не желае никога повече да те види. Ако още веднъж се върнеш тук, лорд Джилбърт ще те убие. Толкова е просто. Възползвай се от мига и се спасявай!

Уорик дълго я фиксира с поглед. Желанието му да стисне за гърлото жената, която може би носеше неговото дете, се конкурираше с онова да излезе на свобода. В един момент той взе решение.

— Добре, но ще ми бъде необходима сабя. Конят ми…

— Ти си луд! — изсъска Милдред. — Ще излезеш така, за да не привличаш вниманието върху себе си. Хората, които са те пленили, отдавна са отмъкнали всичко твое. Ела, ще те отведа до задната порта. Останало ни е малко време.

Уорик я последва, като по пътя обръщаше внимание на всяка подробност относно двора и кулите. Почти го напусна решението да си тръгне, като видя колко малко мъже и прислужници има наоколо. Отбранителните съоръжения бяха на висота, но липсваха мъже, които да боравят с тях.

Нищо чудно, че братът е излязъл да наема хора. Къркбурой може да бъде превзет за един ден! Уорик ще се върне само след седмица!

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Тръгна си — съобщи Милдред на своята господарка, която стоеше до прозореца.

— Знам — отговори безстрастно Роина и се обърна. — Наблюдавах го, докато се скри в гората.

— Нещо лошо ще се случи — измърмори Милдред. — Трябваше да изчакаме още малко.

— Не! Джилбърт няма да замине, докато не се увери, че съм забременяла. Дори има намерение да остави обсадата на Туре в ръцете на своите рицари. Там от седмици събитията са в застой. Днес за пръв път напусна крепостта. Следи дори прислужниците, за да не заподозрат нещо. Дано не забележи пленника. Та той е толкова огромен!

— Все пак ляга да спи…

— …и сам наблюдава как се заключват вратите. Няма по-подходящ момент, Милдред! Длъжни бяхме да спасим живота на този човек.

— Но още не знаем дали сме постигнали целта си.

Роина потръпна, въпреки че в стаята не беше студено.

— Аз… Вече ти казах, че няма да направя онова нещо повече, дори и да е тук. Никога!