Читать «Адвокатът» онлайн - страница 44

След още няколко пресечки спирам и паркирам край тротоара на едно тясно свободно местенце, където едва би се побрала половин нормална кола. Поглеждам листчето, затиснато под чаша кафе на съседната седалка, после се озъртам към голямата табела над отсрещния тротоар — „Червените платна“. Надраскал съм с молив това име преди няколко дни, след пет-шест разговора по телефона.

Прозорците са отворени, тъй че няма смисъл да заключвам. Излизам, затръшвам вратата и пресичам улицата.

„Червените платна“ е местна забележителност — ресторант и бар, съществували в Сан Диего още отпреди времето, когато Линдбърг пристигнал тук да се качи на своя самолет „Духът на Сейнт Луис“. Отначало ресторантът бил до кея на Шелтър Айланд, но се преместил след големите строителни работи през шейсетте години, така че сега отново се гуши сред гъмжило от плавателни съдове. Има грамадни платноходки, има и съвсем малки, всяка със свое определено място. За някои си личи от пръв поглед, че спадат към яхтите. А според едно широкоразпространено мнение яхтата представлява дупка в морето, където човек непрестанно налива пари. За щастие никога не съм изпитвал желание да проверя дали наистина е така. Знам само, че тия плаващи дворци от искрящо бяло фибростъкло изглеждат ужасно скъпи.

Пешеходците по улицата са малко. Някакъв безделник зяпа обявите във витрината на фирма за недвижими имоти, а по-наблизо един шофьор разтоварва продукти от кола за доставка по домовете. С това се изчерпват признаците за делова дейност в квартала.

Отварям вратата и влизам в „Червените платна“, сваляйки тъмните очила, за да виждам в полумрака. Пристигнал съм по времето за обяд и заведението е претъпкано. Неколцина постоянни клиенти киснат на бара, отстрани се е проточила дълга опашка за маси. Барманът смесва коктейли и приема поръчки, без да прекъсва разговора с някакъв мъж със спортно сако и разкопчана риза, който от пръв поглед прилича на управител.

След малко спортният тип придружава двете двойки пред мен към една свободна маса и се връща.

— Пушачи или непушачи? — пита той.

— Всъщност търся Хоакин Мърфи.

Човекът се озърта, но не го забелязва.

— Среща ли имате с Мърф?

— Трябваше да се видим тук на обяд.

— Джими, виждал ли си Мърф тази сутрин?

— Не още.

— Мен ако питате, сигурно е отзад. На „Златното съкровище“.

Поглеждам го въпросително.

— Така се нарича лодката му.

— Аха.

— Чакайте да видим дали ще го открия. Как ви е името?

Вадя визитна картичка и му я подавам.

Човекът хлътва зад бара и след секунди вече разговаря с някого по телефона. Виждам устните му да мърдат. Разговорът приключва бързо и той оставя слушалката.

— Улисал се в някаква работа и забравил за времето. След минутка ще дойде. Заповядайте, седнете. Да ви предложа ли нещо за пиене?

Все още е рано, затова си поръчвам коктейл „Върджин Мери“.

— С по-малко „Табаско“ — предупреждавам аз.

Сядам и оглеждам обстановката. Модернизиран селски стил с много вътрешни греди и яки дървени столове във фоайето. Ресторантът е в дъното. Всъщност два ресторанта — външен и вътрешен, разделени с плъзгащи се стъклени врати. Откритият ресторант граничи с кея и отделенията за яхти. Навън масичките под шарените чадъри са отрупани с клиенти, които се наслаждават на гледката и прохладния вятър откъм залива. Сервитьорката ми донася коктейла. В същия миг виждам някакъв образ да се носи отвън между масите като комета, ръсейки подир себе си вместо опашка чифт чорапи, а след това и обувка. Другата все още е в ръката му, когато стига до стъклената врата.