Читать «Адвокатът» онлайн - страница 43

Стив Мартини

— Не ми харесва идеята наш клиент да ходи сам в кабинета й — обръща се Хари към мен. Има предвид Сюзан.

Тя веднага усеща блъфа.

— Тогава елате и вие. Да защитавате правата му.

— Чудесно — съгласява се той.

Между тия двамата тепърва има да се лее кръв.

— Ами ти? — озърта се Хари към мен.

— Аз имам среща. Не съм сигурен дали идеята ти е чак толкова добра. Ако се провали, ще бетонира още повече позициите на Суейд.

— Как така? — пита Сюзан.

— Ще ни е по-трудно да я обвиним в бъдеще, дори да намерим убедителни доказателства. Викнем ли я повторно в съда, ще заприлича на лична вражда.

Сюзан ме поглежда.

— Имаш ли някакви предложения?

Аз неохотно поклащам глава.

— Кога можем да го направим? — обажда се Джона.

— Още сега. Можете ли да дойдете в кабинета ми?

— Преди да подпише каквито и да било показания, искам да ги прегледам — казвам аз.

Сюзан се съгласява.

Брауър има други задачи. Той поглежда часовника си. Вече закъснява. Сюзан го е викнала в движение по пейджъра. Хари пък трябва да проведе няколко телефонни разговора.

— Мога да взема мистър Хейл с моята кола — предлага Сюзан. — Да подготвим нещата.

— Никакви разговори без мен — заявява Хари.

Той дръпва Джона настрани и му шепне нещо. Сигурно го съветва да мълчи като пън. После тайничко ми прави знак: не се тревожи, всичко е наред.

Не съм чак толкова сигурен.

— Добре — усмихва се лъчезарно Сюзан. — Значи се разбрахме.

Брауър става от стола. Джона вече крачи към вратата, разкривайки дъното на гащеризона, все още изцапано с кал от кея. Сюзан го държи за рамото и говори край ухото му:

— Ще уредим призовка от съда. Моите хора от пресата ще вдигнат шум. Така й проваляме пресконференцията. Нека я обвинят в неуважение на съда, пък да видим дали ще се усмихва.

— Ще се усмихва, ако не бъркам в догадките си — казвам аз.

Сюзан ме поглежда въпросително.

— Страшно обича да я заплашват.

7

Хари сяда да върти телефона, а Сюзан откарва Джона към центъра, където е нейната служба. Тласка я единствено омразата към Суейд — още един повод за тревога от моя страна.

Пет минути по-късно, седнал зад волана на Скокливата Лина, аз минавам по моста Коронадо и подкарвам на север по шосе 1–5, после отбивам към аерогарата. На кръстовището с Тихоокеанската магистрала ме засича червен светофар. Чувам рева на реактивни двигатели и като се озъртам към оградата около пистата, виждам над нея да стърчи опашката на пътнически самолет, който набира обороти преди излитане. Воят разтърсва колата с такава сила, че още малко, и ще ми изпопадат пломбите.

Светва зелено и аз подкарвам напред. Зад мен грохотът се отдалечава по пистата. Продължавам към Харбър Драйв. В далечината виждам високите хотели по Харбър Айланд.

Натискам газта и навлизам в оживеното движение, минавам още няколко пресечки, издебвам светофара, завивам наляво и се насочвам към Шелтър Айланд.

Пред мен се извисява гора от алуминиеви мачти и стоманени въжета — свят на платноходки и регати, последното място, където спортна купа докосва американския бряг.