Читать «Адвокатът» онлайн - страница 40

— Значи не сме имали контакт с мистър Хейл?

Брауър продължава да чете.

— Не, доколкото виждам.

— Идвали ли сте някога в нашата служба? — обръща се Сюзан към Джона.

— Чакайте малко — прекъсва я Хари. — Не сме ви поканили тук, за да разпитвате нашия клиент.

— Подсъдим ли съм? — пита Джона и се озърта към мен. — Да не съм извършил нещо нередно?

— Не знам — отговаря Сюзан. — Има ли нещо подобно?

— Не, няма — изпреварва ме Хари.

— Искам само да разбера с какво разполага Суейд — казва Сюзан. — Може да се окаже, че единствено вашият клиент знае.

Последното е призив за помощ от моя страна.

— Тая няма да стане — отсича Хари. — Не и в мое присъствие. Не може току-така да идвате в кантората и да разпитвате наш клиент.

— Нямам какво да крия — казва Джона.

— Все едно — отвръща Хари. — Недей да обелваш и дума.

— Според мен — казва Сюзан — би могло да се предположи, че лъжите на Суейд нанасят удар както върху клиента ви, така и върху моята служба. Тя има някакъв план. Не знам какъв. Но трябва да разберем.

Хари я поглежда с безизразна физиономия. Може би да, може би не.

— Възможно е Суейд да не разполага с никакви доказателства за обвиненията си. Но всяка допълнителна подробност ще ни е от полза. Например дали клиентът ви е имал какъвто и да било контакт с моята служба.

Ето че пак се връща към онова, което я интересува.

— Никога не съм идвал при вас — казва Джона. — Иначе щяхме да се познаваме.

— Нямаше да имате работа с мен — отговаря му тя. — Може би сте се срещали с някой от инспекторите? Или друг служител?

Джона поклаща глава.

— Отидохме право в съда. Имах адвокат. Той уреди всичко.

— Как се казваше адвокатът ви?

— И това ли ще й позволиш? — пита ме Хари.

Кимвам.

— Засега.

Джона казва името. Сюзан поглежда Брауър, който отново забива нос в папката, после поклаща глава.

— Никакви контакти с адвоката.

— Значи изобщо не сме имали връзка с молителя — казва Сюзан. — Много бих искала да я видя как ще раздуха скандал на празно място.

— Радвам се, че ви успокоих — казва Джона. — А междувременно внучката ми е откъсната от единствените си близки хора на този свят и служи за заложник на една наркоманка. Бих искал да знам какво ще предприемете.

Сюзан поклаща глава и свива рамене. Няма какво да отговори.

— Ако е в нашия окръг, ще направим всичко възможно — казва тя.

— Не е достатъчно — възразява Джона. — Ами ако е в друг щат? Ами ако е в Мексико?

— Ще направим каквото ни е по силите.

Джона разбира какво се крие зад този отговор. Старото чиновническо танго — ти водиш, ние те следваме.

— Имате ли представа колко деца биват отвличани от недоволни родители в тази страна всяка година? — пита Сюзан. И преди Джона да е отворил уста, тя отговаря сама: — Над сто и шейсет хиляди. Повечето служат вместо боксова круша на озлобени съпрузи. От време на време се намесва и по някой дядо. А бройката продължава да лети към небето.

— Успявате ли да върнете поне част от тях? — пита Джона.

— Понякога.

Сюзан предпочита да не цитира статистиката, макар че я знае наизуст.

— Понякога? — Джона обръща длани нагоре и забива поглед в тавана. — Понякога? С това ли ще се похвалите? Че вършите каквото ви е по силите? И че понякога ги връщате? Мислех си, че имам родителски права. Мислех си, че законът е сила. Само си прахосах времето да ходя в съда. Със същия успех можех просто да взема детето. И да изчезна. Сигурно трябваше да го сторя. Само че не знаех това, което знам сега. Можех да отмъкна Аманда на обратната страна на луната. Където Джесика и онази… онази Золанда Суейд никога нямаше да ни намерят. Но не го направих.