Читать «Адвокатът» онлайн - страница 38

— Искам да кажа, преди официално да разпространи сведенията…

— Злобни лъжи — прекъсва го Джона.

— Знам — казва Хари. — Успокой се. С нищо няма да ни помогнеш, ако те тръшне удар. Докато тя не предаде сведенията на трето лице, в нашия случай на пресата, ръцете ни са вързани. След това имаме правото да я съдим за клевета, злепоставяне, морални щети и намеса в личния живот, ако изобщо ти се полага такъв.

Джона се обръща гневно към него.

— След дъжд качулка!

— Можеше да е и по-зле — отвръща Хари. — Ако те обявят за публична личност…

— Как тъй „публична личност“?

— Дай да не задълбаваме — обръщам се аз към Хари.

— Не, искам да знам — настоява Джона. — Какво е това „публична личност“? За какво говори той?

— Има право да знае — казва Хари. — Слушай сега, ти си спечелил от лотарията. Приел си парите. Съдът може да реши, че това те прави видна личност. Щом доброволно заставаш пред погледа на обществото, хората имат право на добронамерени коментари за твоя характер.

Очите на Джона пламват, сякаш някой му е пъхнал фойерверк в гащеризона.

— Ти какво разбираш под „добронамерени коментари“? Лъжливи обвинения, че съм изнасилвал дъщеря си и тормозя внучката. Какво му е добронамереното?

Той хвърля поглед към мен, после отново се втренчва в Хари.

— Не е добронамерено — казва Хари. — Знам го. И Пол знае. Проблемът е, че ако съдът те сметне за публична личност, случаят става много по-труден. Преди да заведем дело срещу Суейд, ще се наложи да докажем някои подробности.

Напомням на Хари, че лъжливите обвинения в престъпно поведение са наказуеми сами по себе си.

— Освен това — добавям аз, — една печалба от лотарията не превръща човека в публична личност. Тъй че Суейд няма как да се оправдае с „добронамерени коментари“.

— Може би — съгласява се Хари. — Няма прецеденти по случая. Проверих.

И той ме стрелва с погледа, който познавам отдавна — знак, че неусетно нагазвам в тресавище.

— Естествено, може тъкмо нашето дело да стане прецедент — продължава Хари. — Три-четири години разтакаване по съдилищата.

Той се обръща към мен и повдига вежда, сякаш пита: Наистина ли искаш да се забъркаш в това?

Убеден съм, че Суейд не разполага с доказателства. Значи нейните обвинения са или съзнателна клевета, или поне пълно пренебрежение към истината. И в двата случая подлежат на съдебно преследване. Друг е въпросът дали си струва да я съдим. Ето ни пак там, откъдето започнахме.

— Какво значение има? — пита Джона. — Не съм дошъл тук за пари. Не ми трябва обезщетение. Искам си внучката, това е.

— Някакви новини по тази линия? — обажда се Хари. — Суейд не ти ли намекна поне?

Поклащам глава.

— Просто си мислех, че някой може да помогне нещо — казва Джона.

Двамата с Хари се споглеждаме. Джона иска единственото, което не можем да му дадем, а сега го чака безнадеждно загъване в зловонното блато на Золанда Суейд.

През цялото това време имаме мълчалив наблюдател, който върти глава към мен, Хари и Джона като рефер на тенис турнир. Джон Брауър е един от инспекторите на Сюзан — плешив, с малки очички. Седи на креслото отсреща със затворена кожена папка в скута, готов да води записки, ако ни озари гениална идея.