Читать «Адвокатът» онлайн - страница 26

— Да.

— Разкажете ми за нея.

Ето го първото затруднение.

Спасява ме остро почукване по стъклената врата зад нея. Виждам отвън някакъв тип с дебела папка под мишница. Той гледа втренчено Суейд и чука с ключ по стъклото.

— Какво искате? — виква тя през затворената врата, без дори да се обърне.

Ако се съди по промените на гласа, в главата й май съжителстват множество личности. И сегашната явно принадлежи на някакъв зъл дух от преизподнята.

— Имам документи за копиране — долита отвън приглушеният отговор.

— Опитайте в „Кинко“.

— Ще ви отнеме само минутка — настоява онзи.

— Откъде знаете колко ще отнеме? Машината не е загряла. Не виждате ли табелката? Затворено е.

Човекът поглежда табелката, после работното време.

— Минава девет — казва той.

— Извинявайте. — Суейд се завърта и периферията на шапката профучава край мен като бръснач. Все още стиска острия нож за писма. — Какво става? Никой ли не може да чете в този град? Може би ще проумееш, ако ти натъпча това чудо в задника.

Още преди да е стигнала до вратата, натрапникът вече отстъпва заднишком и я гледа с разширени очи. Вероятно се чуди дали случайно не е почукал на портата към ада.

Тя щраква ключалката. Преди малко прегази човек на улицата, а сега се готви да намушка друг. Здравият разум ми подсказва да се измъквам, додето съм цял.

— Без грубости, госпожо. Исках само да копирам няколко документа.

— На това ли му викаш грубост? Грубост ти се прищяла, а? Ще ти дам аз една грубост.

Клетникът се е вторачил в острия връх на ножа. Когато вратата се отваря, той вече е по средата на улицата и препуска заднишком като футболен съдия преди наказателен удар.

Суейд грабва от тротоара сутрешния вестник и го запокитва след жертвата. Страниците с обяви се разхвърчават по вятъра.

Човекът се обръща и хуква да бяга.

— Нали ти казах, опитай в „Кинко“ — подвиква тя.

— Върви по дяволите — отвръща той в напразен опит да запази известно достойнство, докато подтичва по улицата.

— Да бе. Още един герой. — Тя прекрачва обратно в ателието и почти незабавно пита: — Казвате, че детето е в опасност?

— Да. Смятам, че е твърде вероятно.

— Какво е? Момче? Момиче? На колко години?

— Момиче. На осем. Най-сериозният ми проблем е, че трябва да го намеря.

— Как така да го намерите? Къде е?

— Не знам.

— Коя е майката?

— Майката има проблеми.

— Че кой ги няма? — отвръща тя.

— Осъждана е за сериозни престъпления.

— Така ли се запознахте с нея?

— Не съвсем.

— Слушайте — казва Суейд. — Нямам време за гатанки. Защо просто не ми разкажете всичко, та да бъдем наясно?

— Не съм изпратен от майката — казвам аз.

Тя трепва.

— Чакайте малко. Значи сте адвокат на бащата?

— Не.

Кратък миг на облекчение.

— Адвокат съм на дядото — уточнявам аз.

Тя ме поглежда отново и избухва в смях. Питам се дали няма да ме намушка.

— Знаех си. Носите ли призовка? Давайте я и се пръждосвайте.

— Не разнасям призовки. Има си хора за тая работа.

— Чудесно, тогава марш навън. Или искате да викна ченгетата?

— Излишно е. От какво се страхувате?

Тя придърпва чантата си по-близо.

— Във всеки случай не от вас.

— Много добре. Искам само да поговорим. По-лесно е да го сторим тук, отколкото в съдебната зала.