Читать «Адвокатът» онлайн - страница 27

— За кого? Не и за мен — отговаря тя и ми хвърля поглед, какъвто съм срещал в някои кръчми от типове със строшени бутилки в ръцете.

— Нямате повод за враждебност — казвам аз.

Но очите й ясно подсказват, че това си е лично мое мнение. Явно не съм я очаровал.

— Имам клиент…

— Браво.

— Той иска само едно — да намери внучката си.

Тя мълчи и престава да ме гледа. Отново се заема с пликовете.

— По някаква странна причина моят клиент си е втълпил, че може да знаете къде е детето.

Суейд се е превърнала в каменен идол на презрението. По лицето й е изписано твърдото убеждение, че ако знаех нещо, щях да пристигна с полиция и призовка.

— Към тази мисъл го насочва фактът, че веднъж сте посетили дома му. В присъствието на дъщерята и внучката. Направили сте някои изявления, а скоро след тази среща детето е изчезнало заедно с майка си.

— Животът е пълен със съвпадения — казва тя. — Кажете, видял ли ме е вашият клиент да отвличам детето?

— Това е въпрос за пред съда. Надявам се да не стигнем дотам.

— Бас държа, че се надявате. Лично аз много обичам да ходя в съда. Толкова много превземки и церемонии. Толкова много лъжи. Печели, който има повече лъжесвидетели. Адвокатите са изплезили езици до пъпа. Направо удивително как винаги намират оправдания за една или друга постъпка на клиентите си. Или пък обясняват, че и да са направили нещо, няма значение. Да ви кажа ли колко пъти съм ходила в съда през последната година?

Не питам и тя си отговаря сама:

— Толкова много, че им изпуснах бройката. И всеки път свършва по един и същи начин. Като филм с лош край, който си гледал до втръсване. Все се надяваш поне веднъж да стане нещо хубаво, но така и не ти излиза късметът. Винаги изопачават нещата. Затова съм се заела с тая работа. Ако знаеха какво вършат, ако ги беше грижа, нямаше да присъждат родителските права на побойници и садисти. Естествено, при условие, че искат да вършат добро.

— Няма да споря — казвам аз. — Но този път ще си имате неприятности. Моят клиент е заможен. С дълбоки джобове. И ако го принудите, ще направи всичко възможно, за да превърне живота ви в ад.

— Ад. Щял да превърне живота ми в ад! — Очите й припламват като раздухани въглени. — Кажете на клиента си, че идвам право от ада и нося белези за доказателство. Повярвайте ми, той не би могъл да го намери дори с фенер и карта, та ако ще всички пътни знаци да сочат натам и сам дяволът да го води. Но му предайте, че вземе ли да се заяжда, на драго сърце ще го упътя.

Е, тогава наистина сам дяволът ще го води, минава ми през ума.

— Сега можете да си вървите — казва Суейд. — И на излизане гледайте вратата да не ви блъсне по задника.

Тя посяга към чантата и заравя ръка дълбоко вътре.

— Заплашвате ли ме?

— Изглеждам ли заплашителна?

— Не знам.

Точно това е целта й. Но любопитството надделява.

— Така и не ми казахте името на клиента си.

— Внучката му се нарича Аманда.

— Това не ми говори нищо.

Казва го тъй, сякаш изобщо не държи сметка за децата. Те са случайно явление във войната между Золанда и американското правосъдие.