Читать «Адвокатът» онлайн - страница 23

С широкополата си шапка тя сякаш е слязла направо от страниците на „Вог“ — дамата от хасиендата. На прилепналите й черни панталони би могъл да завиди всеки тореадор. Закопчано догоре рокерско яке пристяга пищната гръд; както се е привела над багажника, липсва й само меч, за да заприлича на матадор.

Тя оглежда резултатите от деянието си. Има хубава фигура; всички извивки са точно където трябва. Златните й бижута — обици и гривна — проблясват под слънчевите лъчи. От такова разстояние не мога да преценя възрастта, но определено изглежда в добра форма.

Скитникът вече се е надигнал на четири крака, набира злоба и глухо мърмори някакви епитети. Трудно му е да стане. Едва ли някога ще ми се случи да видя по-драстичен случай на умишлено пътно произшествие.

Той пълзи на лакти и колене. От устата му се лее поток нечленоразделни думи, немощен опит за сквернословие, но едва ли някой би сметнал това за заплаха, освен може би някой друг малоумен, тотално спиртосан алкохолик.

Човекът спира пълзенето и за по-убедително размахва из въздуха среден пръст, но движението не е в такт с думите. Пиянско чувство за ритъм.

Жената пъхва дясната си ръка в голямата чанта, която носи на рамо. Не я вади и аз се питам какво ли има там.

Бездомникът ръси псувни. Поне така предполагам, защото всяка втора дума е „кучка“. Останалото не схващам.

— Хайде — казва тя. — Ставай. Можеш да го направиш.

Напрегнала се е цялата, сякаш иска да изправи човека от разстояние. Подканва го с извитите пръсти на свободната си ръка. Другата остава заровена в дълбините на чантата.

Той се напъва да стане.

— Да. Точно така. Ставай. Ела да ме сриташ по задника. Нали си мъж. Можеш да го направиш.

Най-сетне той стои прав, прегърбен и неуверен. Залита насам-натам, продължавайки да фъфли цялата си енциклопедия от епитети. Настава мигът на истината, жената напряга лакът.

Ненадейно в очите на скитника просветва светкавично изтрезняване. Мръсните думи секват — доказателство, че дори един изпепелен от пиячката мозък може да долови близостта на смъртта. Коленете му се подкосяват. Той отново тупва по задник на десетина метра от нея и ошашавено гледа нагоре, сякаш задава безмълвен въпрос: Как се озовах тук?

Тя поклаща глава не толкова от презрение, колкото от разочарование, после изважда връзка ключове. Отправя се с широка крачка към задния вход, вече без да обръща внимание на алкохолика, и се заема да отключва като тъмничар — първо стоманената решетка, после вратата зад нея. След броени секунди кошмарната сеньорита изчезва в сените на ателието си.

Ако все още имам някакви съмнения кого съм видял, разсейва ги номерът на колата, върху който е изписано със сини букви на бял фон: ЗОЛАНД. Звучи като име на някаква тайнствена държава, но е по-скоро душевно състояние. Империя на мрачен дух в мрачни одежди.

Предполагам, че няма смисъл да чакам. По-добре да атакувам, докато е главозамаяна от триумфа. Оставям кафето на пода пред дясната седалка, излизам навън и затръшвам вратата на джипа. Докато крача напред, из главата ми се въртят въпроси. Дали е имала пистолет в чантата? Би ли го използвала? Никога не ще узная. Може би ако й се беше отворил шанс да застреля онзи пияница, щеше да е толкова опиянена, че да каже къде крият Аманда. Може би. Във всеки случай определено бих имал късмета да стана свидетел на тежко престъпление.