Читать «Адвокатът» онлайн - страница 22

Без да напускам Скокливата Лина, аз оглеждам невзрачната уличка и малкия паркинг зад копирното ателие. Задната врата е закрита с масивна желязна решетка и близо до нея има три запазени места за коли на служители. Уличката продължава до следващата пресечка. Върху тротоара се мъдри грамаден контейнер за смет, чийто ъгъл стърчи застрашително пред платното, а наоколо се валят купища боклук, сякаш наемателите на сградата нямат много добър мерник. Това ателие е царството на Золанда Суейд.

Позната картинка — едно от ония заведения, където машините бълват ксерокопия като картечници, а срещу скромна такса можеш да си наемеш и частна пощенска кутия. Интересен допълнителен щрих за жена със свой собствен вариант на програмата за защита на свидетели.

Облегнат назад, аз пия кафе от картонена чашка и се чувствам като последен глупак, задето изобщо предприех този опит. По всичко личи, че прилагателни като „благоразумна“ и „обективна“ нямат нищо общо със Зо Суейд.

И все пак това е един от уроците, които научаваш в адвокатската практика: не сториш ли нещо, съдията непременно ще те погледне в очите и ще попита защо. Суейд може да е най-зловредната мъжемразка и феминистка на континента, но ако я отмъкна в съдебната зала без опит да се споразумеем, нейният адвокат сто на сто ще ме притисне към стената с въпроса: Защо не благоволихте да я попитате, преди да пишете призовки и да прахосвате ценно съдебно време?

По Палм Авеню профучават коли, тук-там се мяркат пешеходци. Някакъв дрипав алкохолик тика по уличката зад копирния център количка за пазаруване с цялото си имущество. Влачи се едва-едва, без друга цел, освен да опразни едно пространство и да запълни друго. В неговия свят движението не е пътешествие, а занимание.

Вече е отминал задната врата на ателието и пъпли към паркинга с бързината на охлюв, когато изневиделица изскърцват гуми, една грамадна лъскавочерна кола отбива стремглаво от Палм Авеню, прескача ъгъла на тротоара и нахлува в уличката.

Шофьорът изобщо не си прави труд да натисне спирачките; стоповете дори не примигват. Колата връхлита върху бездомника, който едва успява да отскочи в последния момент.

Вместо него пострадва имуществото му. От жестокия удар количката отхвръква в едната посока, човекът полита в обратната.

По тротоара се разпиляват найлонови торбички, пълни с мизерни съкровища. За момент скитникът изчезва от погледа ми и аз се питам дали не е под колата. После чувам иззад нея провлечен пиянски глас:

— Що не вземеш направо да ме прегазиш ма?

— Дадено.

Звънкият, кристално ясен глас долита през открехнатото странично стъкло, докато колата завива към паркинга и спира точно зад ателието.

За един миг се възцарява покоят на стопкадър. Колата е неподвижна, човекът лежи възнак на тротоара, вещите му се валят наоколо като в някаква постмодернистична картина — Замразеният хаос.

Всичко трае само част от секундата, сетне лявата предна врата на колата се отваря и разрушава магията. Отвътре излиза жена и затръшва вратата, после минава зад автомобила. В нея няма и капка колебание, угризение, съчувствие или тревога, че човекът може да е тежко ранен. Нали все още е в състояние да пълзи.