Читать «Адвокатът» онлайн - страница 174

— Не — казвам аз. — Не нататък. Оттам няма изход.

Втурваме се по терасираната пътека, прескачайки през две-три стъпала. Джесика пада пред мен. Едва не се препъвам в нея. Ожулила си е коленете, но почти не спира. Подскача на единия крак, после на другия, смъква обувките и ги захвърля в храстите. Сега е боса, по-пъргава. Добираме се до нивото на басейна, продължаваме към гаражите, където догонваме Сюзан и Аманда.

Спираме за секунда да си поемем дъх. На хълма над нас се затръшват врати на кола. Преброявам три. После още една. Значи са поне четирима. Чувам тропот на мъжки стъпки.

— Vamonos.

Идват по пътеката.

Пак побягваме, този път към улицата под дървената табела LAS VENTANAS DEL САВО. Изтичваме до ъгъла на антикварния магазин, откъдето аз и Сюзан за пръв път зърнахме къщите тази сутрин. Кварталът е тъмен. Няма отворени магазини, няма признаци на живот. До туристическата зона има поне още четири пресечки. А най-близката спирка на таксита е още по-далеч.

Минаваме тичешком под верандата, заобикаляме магазина, слизаме по три стъпала и прекосяваме към площада.

Аманда едва се държи на крака. Детето е задъхано, объркано и уплашено. Мятам я на рамото си и хуквам надолу покрай площада. Сега Сюзан е изостанала най-отзад, все още с чанта и торба на рамо.

Прекосяваме улицата под площада. Само още две пресечки, все надолу. Ако успеем, ще се изгубим в тълпата туристи.

Аз тичам, подскачам с Аманда, главата й се подмята на рамото ми. Съсредоточил съм цялото си внимание върху стръмната улица, която завива надясно. Пътят е коварен, каменните стъпала изникват ненадейно от мрака. Подредени са като за бягане с препятствия — заемат само по половин метър от двуметровата ширина на тротоара. Останалото е стръмнина, без парапет и почти без осветление. Не внимаваш ли, падаш от един метър височина върху коравото бетонно платно.

Мъча се да наблюдавам стъпалата, затова поглеждам напред едва когато стигам долу. И тогава ги виждам на следващата пресечка. Онзи откъм нас току-що е затръшнал лявата предна врата и пресича улицата. Другият заобикаля пред колата.

Мъчат се да изглеждат като туристи, правят се на разсеяни въпреки черните костюми и ризи. Може би просто двама местни биячи. Но единият проваля работата. Поглежда ме в очите.

Мигновено разбира, че съм го познал. Това е шофьорът, човекът зад волана на циклопа от онова нощно преследване.

Щом осъзнава това, двамата побягват насреща. Единият бръква под сакото. В ръката му се появява пистолет. Аз съм застинал намясто. По стълбите долита Джесика, после Сюзан едва не ни поваля.

Сюзан се опитва да бяга по-нататък. Хващам ръката й да я спра, сетне разбирам, че това е единственият ни шанс — тясна странична уличка на двайсет метра по-долу. Хукваме право към двамата мъже.

Единият спира, хваща пистолета с две ръце и се прицелва.

— Залегнете!

Едва не изпускам Аманда на тротоара. Клякаме зад паркираните коли, прегърбваме се и продължаваме напред.

Стрелецът губи целта, колебае се, после отпуска пистолета и пак побягва.