Читать «Адвокатът» онлайн - страница 172

— Къде е детето?

Сюзан трепва, сякаш не е очаквала да съм толкова прям.

Дамата с чековата книжка остава невъзмутима. Продължава да пише.

— Ела тук, миличка — подвиква тя. — Готвим се да тръгваме.

Обръщам се и виждам на прага момченце с тесни рамене, тъмнокестенява коса и няколко лунички около нослето. Облечено е с джинси, тениска и високи маратонки, вързани като на всички хлапета само до половината.

Напрежението се изцежда от тялото ми като от спукан балон. Недоумявайки какво става, аз поглеждам към Сюзан и отварям уста да й кажа, че сме сбъркали.

Но тя вече не е там. Коленичила е.

— Как си, скъпа?

Отначало детето мълчи. После отговаря с тъничък, тревожен гласец:

— Добре съм.

Пак го поглеждам. Изведнъж осъзнавам, че изобщо не е момче, а момиче с момчешки дрехи. Дългата коса вече е къса и има различен цвят, но сега разпознавам лицето на Аманда Хейл.

В този момент стават много неща едновременно. Сюзан прегръща Аманда, прилепва устни на ухото й и прошепва толкова тихо, че едва я чувам само от метър.

— Изпращат ни дядо и баба.

Очите на детето грейват.

— Кои сте вие? Незабавно се махайте, дявол ви взел.

Джесика хвърля по мен чековата книжка. Отбивам я на сантиметри от лицето си с жест на професионален бейзболист.

Тя се втурва към Сюзан и детето с разперени нокти, но аз я сграбчвам изотзад, преди да ги стигне, завъртам я и я притискам към кухненския плот. Тя е жилава и силна за ръста си, мята се, опитва се да посегне назад и да ме одраска, тропа, рита, обсипва ме с думи, които не бих повторил.

Сюзан все още е с чантата и торбата на рамо. Бръква и вади лепенките.

— Не закачай мама.

Аманда ме напада изотзад, блъска с юмручета, които едва усещам. И все пак се чувствам като злодей.

Сюзан минава с лепенките от другата страна на плота.

— Дръж я здраво.

— Не, недей — възразявам аз.

Завъртам Джесика толкова бързо, че не успява да посегне.

Сега тя стои срещу мен. Опитва се да плюе, но устата й е пресъхнала. Сграбчвам я за ръцете над лактите и притискам с бедро коленете й.

— Нека да й вържа ръцете отзад — предлага Сюзан.

— Не.

Този вариант вече отпада. Не можем да вържем Джесика и да я оставим. Поглеждам я в очите.

— Чуй ме. Имам време да го кажа само веднъж. Хората, които чакаш, идват да те убият. Разбираш ли ме? Ще убият и теб, и всички, които заварят.

Озъртам се към Аманда, която ме е заобиколила и сега се притиска до майка си.

— Кои сте вие?

— Няма значение.

Тя вече е съобразила.

— Работите за баща ми, нали?

— Трябва само да знаеш, че не работя за Естебан Онтаверос.

— Естебан?

— Няма време за приказки — казвам аз.

— Защо да ти вярвам? Искаш само да ми вземеш детето.

— Ако искахме това, вече щеше да лежиш вързана на пода — намесва се Сюзан.

— Защо съм му на Естебан? На никой нищо не казах.

Има предвид властите.

— Може би го е страх от онова, което имаш да кажеш.

— Останем ли още няколко минути, можем да питаме него — казва Сюзан.

Тук е права.

— Как ме намерихте?

— Нямаме време за разговори.

— Не може да е той — казва Джесика. — Обадиха ми се хората на Суейд.

— Суейд е мъртва.

Виждам как я разтърсват тръпки. Погледът й става замаян, сякаш са я ударили по главата.