Читать «Адвокатът» онлайн - страница 173

— Убиха я преди три месеца — добавя Сюзан. — Имаше го във всички вестници. Не ги ли четеш?

— Дотук не достигат.

Тя вече не се бори. Разхлабвам хватката около ръцете й. Отдръпвам се само на десетина сантиметра. Аманда използва възможността да се притисне още по-плътно до майка си.

— Ами телевизорът? — кимвам аз към масата.

— Сателитната чиния е строшена. Хващам само испански канали.

— Разпозна ли гласа на човека, който ти се обади? — пита Сюзан.

Джесика поклаща глава и се озърта, сякаш търси отговор от кухненските стени.

— Кога се обади? — питам аз.

— Тази сутрин.

— Кога?

— Не знам. Може би към единайсет. Малко преди обяд.

Ясно е, че не са се обадили от града. Щяха вече да бъдат тук.

— Няма време за приказки.

Хващам Джесика за ръката и я блъскам към изхода. Тя спира и ме поглежда.

— Кой уби Суейд?

Не казвам, че обвиняват баща й.

— Естебан? — пита тя.

— Така предполагам. Търсил е теб.

— О, мамка му. — Джесика поглежда Аманда. — Трябва да бягаме. Да се измъкнем оттук.

Най-сетне го осъзнава. Проумяла е истината.

Разсеяно вдигам от пода падналата чекова книжка. Опитвам се да я подам на Джесика, но тя вече изтласква Аманда през вратата.

— Колата е надолу по задния път — казвам аз.

Джесика грабва един сак от креслото в хола. Сюзан носи чантата си и плажната торба. Изведнъж се сеща, че е оставила лепенките на кухненския плот. Изтичва назад.

— Остави ги.

Блъскам я към хола пред себе си и хвърлям последен поглед към часовника, докато е светло. Ако Джесика ги е чакала половин час след нас, значи закъсняват.

Изтичваме през дневната и изскачаме навън, без да си правим труда да затворим вратата. Продължаваме по пътеката покрай сградата. Сюзан е начело. Някак е успяла да хване ръката на Аманда. Детето бяга с всичка сила, напряга крачета да не изостане. Избутвам Джесика пред себе си, за да я виждам. Тя има проблеми с високите токчета.

Изминали сме по черния път около двайсет и пет метра, една четвърт от разстоянието до резервоара и джипа, когато под нас изведнъж проблясват лъчите на фарове. Прахът от нозете ни увисва в светлината като искрящ дим. Преди да помръднем, двата лъча падат върху нас.

Шофьорът се поколебава. Колата рязко спира. Стои така с включен двигател и прицелени насреща ни фарове. За секунда си мисля, че може би просто са сбъркали пътя и търсят къде да направят обратен завой.

Внезапно гумите вдигат облак прах и чакъл. Колата полита към нас.

Инстинктивно разбираме. Сюзан е първа; тя се обръща и хуква нагоре по пътя, влачейки детето със себе си. Спира, опитва се да вдигне Аманда, но няма толкова сила. Аз хващам Сюзан за лакътя, блъскам я към къщите и поемам момиченцето.

Тичаме обратно. Джесика изостава, обувките й не са за такъв път.

Докато достигнем паркинга, колата — стар черен кадилак — вече е отминала резервоара и се носи с рев нагоре по пътя. Джесика е на десетина крачки зад нас. Пускам Аманда долу. Сюзан я хваща за ръка и побягва по пътеката към сградите. Аз чакам Джесика. Тя ме догонва. И ние хукваме по пътеката. Хващам я за ръката. Без да мисли, Джесика завива към номер три.