Читать «Адвокатът» онлайн - страница 171

— Това ли е?

Изправям се зад волана.

— Да.

— Поне знаем, че има някой — казва Сюзан.

Светлината изведнъж се променя, по щорите плъзват танцуващи меки отблясъци. Вътре гледат телевизия.

Оставяме колата намясто. Хрущенето на чакъла по паркинга зад къщата само ще привлече внимание.

Сюзан премята на рамо плажната торба и чантата си. Обута е с удобни маратонки.

Тръгваме нагоре. От резервоара до къщите има стотина метра. Наближавайки, гледаме мълчаливо отблясъците по прозореца. Когато достигаме малкия изравнен паркинг зад номер три, чуваме звука на телевизора — драматична музика от мексиканска сапунена опера, после рекламен глас се опитва да продаде нещо. Ако е Джесика, значи е понаучила испански. Опитвам се да надникна през прозореца. Безуспешно. Щорите са спуснати плътно.

Заобикаляме към входа отпред. Оттук виждаме басейна и светлини в някои други къщи, както и ниски градински лампи покрай стъпалата.

— Нека да почукам — прошепва ми Сюзан, докато слизаме по тясната пътека.

Предоставям й инициативата.

Вратата е боядисана в яркочервено. Сюзан почуква. Не знам дали ни чуват. Сюзан опитва още веднъж, по-силно.

Изведнъж телевизорът млъква. Зад вратата се чуват стъпки. Очаквам да се открехне и над веригата да надникнат плахи очи. Вместо това вратата се отваря широко и преди да кажем нещо, жената ни обръща гръб и тръгва навътре. Дори не успявам да я огледам.

— Подранили сте — казва тя. — Не ви очаквах преди осем.

Продължава да върви с гръб към нас през сенките на сумрачната дневна към осветената врата в другия край.

Ние стоим пред отворената врата.

— Всичко събрах. Само една чанта. Нали така казахте? — подвиква жената откъм другата стая.

— Точно така — отговарям аз.

Поглеждам Сюзан. Тя е слисана не по-малко от мен. Все пак влизаме и затваряме вратата.

Следваме стъпките на жената през хола.

— Не казвай нищо — прошепвам аз на Сюзан.

— Само да напиша чек — обажда се жената. — Една минутка.

Минаваме през вратата и попадаме в кухнята. Жената се е привела над масата и попълва чек. Отстрани е включен малък телевизор, точно такъв имаше и Сюзан.

— Къде сте паркирали? Не чух кола.

— Малко по-надолу — отговарям аз.

— Само още минутка. Ама вие наистина знаете как да усложнявате нещата. — Жената се озърта откъм масата. Луминесцентните лампи озаряват лицето й. За пръв път го виждам ясно. — Сигурни ли сте, че не може да си взема багажа? Само телевизор, портативен компютър и малко дрехи.

Косата й е черна и по-дълга, не изрусена като на снимката. Дрехите също са различни, по-изтънчени — черен панталон и обувки с висок ток. Но лицето е същото, особено около очите. Има изящни черти, тънък нос и високи скули. А и ръстът съвпада. Може да е тя, но не съм сигурен.

— Съжалявам — казвам аз. — Няма място в колата.

Предполагам, че това е очаквала.

— Да, знам. Все старата тъпа песен. Разни дръвници гледат да ми оберат вещите.

Не е ясно дали говори за нас, или не.

— Но на минаване през града ще спрете, за да ги пратя по пощата.

Не казвам нищо и тя пак ме поглежда. Кимвам.