Читать «Адвокатът» онлайн - страница 169

Следобедното слънце прежуря немилостиво, скоро и двамата се обливаме в пот. Тъмните ми очила почват да се замъгляват. Спирам на стъпалата, за да ги избърша и да огледам терена. Малки пътеки се разклоняват в различни посоки и лъкатушат през градините към всяка сграда.

— Мога ли да ви помогна? — долита изотзад и отдолу женски глас.

Обръщам се и за пръв път забелязвам доста голям плувен басейн, вграден в склона над гаражите, и испанско дворче с ниска оградка, от което се разкрива чудесен изглед към града.

— Търсим рецепцията.

— Открихте я. Аз съм управителката.

Аз и Сюзан тръгваме към басейна.

Жената е малко над трийсет, облечена с шорти и плажна блузка. Разглежда ни с интерес иззад тъмните очила, сякаш малцина посетители идват толкова далеч от градската шумотевица.

— Здравейте. Казвам се Пол, това е жена ми Сюзан. Видяхме това място отдолу. Изглежда много красиво. Ние търсим уединение. Дали случайно не ви се намират свободни места?

— В момента всичко е пълно — казва жената. — Мога да си запиша името ви и телефона.

Свалям тъмните очила. Усмихвам се най-сърдечно. Един приятел веднъж ми каза, че при разговор очите са по-важни от устата.

Жената не отговаря на усмивката и продължава да ме проучва иззад тъмните стъкла.

— Нещо краткосрочно ли търсите или за по-дълъг период?

— За цялото лято — казва Сюзан.

— Всъщност може да се заинтересуваме от целогодишен наем — добавям аз.

При тия думи очилата изчезват. Жената се усмихва.

— Може да се освободи нещо в края на месеца.

— Приемате ли деца? — задава Сюзан съдбоносния въпрос.

— Обикновено не. Но в момента имаме една жена с дете.

Бинго!

— Наистина ли? Чудехме се дали да доведем дъщеричката си — казва Сюзан. — Тя е осемгодишна…

— Също като детето тук. Много е кротко. И майката също. Право да си кажа, дори не знам дали е момче или момиче. Почти не излиза навън. Платиха до края на месеца. Но може да освободят всеки момент. Тази сутрин ми каза, че ще си тръгват.

— Кога?

— Не уточни. Преди края на месеца.

Сюзан се усмихва, но усещам в погледа й тревога. Ако наистина е Джесика и ако изчезне, повече няма да я намерим.

— Както казах, ако ми оставите име и телефон, мога да ви се обадя — казва жената.

— Има ли някаква възможност да видим къщата? — питам аз.

— Боя се, че не. Опитах се да я покажа миналата седмица, но наемателката отказа. Държи на уединението.

Кимвам. Не ми хрумва никакъв друг въпрос.

— Има ли от къщата изглед към океана? — сеща се Сюзан.

— За съжаление не.

Погледът на жената плъзва над рамото ми нагоре по склона. Сюзан също вдига очи натам. Аз се обръщам.

— От онези горе ли е? — пита Сюзан.

— Трети номер. Онази отдясно.

— Изглежда много красива — казва Сюзан. — Сигурна ли сте, че не можем да надникнем? Ще бъдем много дискретни.

Колко е мила. Изчакайте само да си вземем въжето и етера.

— Не мога да ви позволя. Съжалявам.

— С колко стаи е? Нямате ли архитектурен план? — Сюзан не пропуска нищо.

— За жалост нямам. Две спални, кухня и дневна. Две бани и тоалетна. Някои имат и малък хол. Не помня дали в тази имаше.