Читать «Последната битка на Сандокан» онлайн - страница 151

— Къде сте? — запита същият глас.

— Към брега — отговори Сандокан.

Последва кратко мълчание, след което се чу друг глас:

— Гръм и мълния!… Да пукна, ако не е той!… Кой там?

— Яниш! Яниш, аз съм, Сандокан!

На борда на трите кораба отекна мощен възглас:

— Да живее капитанът! Да живее Тигъра!

Първото прао беше вече съвсем близо. Плувците хванаха подхвърленото им въже и се качиха на палубата с пъргавината на маймуни.

Един мъж се втурна към Сандокан и го прегърна крепко:

— Ах, брате мой! Мислех, че няма да те видя никога вече! Сандокан притисна до гърдите си добрия португалец, докато екипажите викаха непрестанно:

— Да живее Тигъра!

— Ела в моята каюта — каза Яниш. — Имаш да ми разказваш много неща.

Сандокан го последва мълчаливо и двамата слязоха в каютата, а корабите продължиха курса си триумфално. Португалецът отвори бутилка джин и я подаде на Сандокан, който изпи няколко чаши една след друга.

— Хайде, разказвай как стана така, че те намерих в морето, докато аз смятах, че си пленен или загинал на борда на парахода, който преследвам упорито от двадесет часа?

— А, кръстосвача ли преследваше? Така и подозирах.

— Гръм и мълния! Разполагам с три кораба и сто и двайсет души и искаш да не го преследвам?

— Но откъде събра толкова народ?

— Знаеш ли кой командува другите два кораба?

— Не, разбира се.

— Писангу и Маратуа.

— Значи не са били потънали през онази буря, дето ни хвана близо до Лабуан.

— Както виждаш, не. Маратуа бил тласнат към остров Пуло Гайа, а Писангу се приютил в залива на Амбонг. Останали там много дни, за да поправят тежките повреди, после се спуснали към Лабуан, където се срещнали. Като не ни намерили в оня малък залив, върнали се в Момпрацем. Аз ги срещнах снощи, когато бяха поели за Индия, подозирайки, че сме отишли натам.

— Слизали ли са в Момпрацем? Кой заема сега моя остров?

— Никой, защото англичаните го изоставили, след като опожарили нашето селище и взривили последните бастиони.

— Така е по-добре — въздъхна Сандокан.

— А сега казвай какво се случи с теб? Видях те, че абордира корветата, докато аз изтърбушвах канонерката, чух победното „ура“ на англичаните и после нищо. Избягах, за да спася поне съкровищата, които носех, но после тръгнах по следите на парахода с надеждата да го настигна и да го абордирам.

— Аз паднах на неприятелската палуба след жесток удар в главата и бях пленен заедно с Джоко. Спасиха ме хапчетата, които, както знаеш, винаги нося в себе си.

— Разбирам — каза Яниш и прихна да се смее. — Хвърлили са ви в морето, защото са ви сметнали за мъртви. А какво стана с Мариана?

— Тя е пленница на борда на парахода — отговори Сандокан с печален глас.

— Кой командуваше парахода?

— Баронетът, но аз го убих в схватката.

— Така си и мислех. Дявол да го вземе, какъв жесток край за твоя нещастен съперник! Какво смяташ да правиш сега?

— Ти какво би направил?

— Аз ли? Бих следвал парахода, за да го абордирам.

— Точно това исках да ти предложа.

— Знаеш ли къде отива параходът?

— Не, но, когато го оставих, се бе насочил, струва ми се, към Трите острова.

— Какво ще прави там? Работата не е чиста, братко. Бързо ли плаваше?