Читать «Последната битка на Сандокан» онлайн

През нощта на 20 декември 1849 година жесток ураган бушуваше над Момпрацем — див остров със зловеща слава, свърталище на страшни пирати, разположен в Малайско море, на няколко стотин мили от западните брегове на Борнео.

Тласкани от неспирен вятър, по небето като разюздани коне се гонеха огромни черни облаци, които от време на време изливаха яростни порои върху тъмните лесове на острова; в морето, надигнато от вятъра, се блъскаха безредно грамадни вълни, разбиваха се с бяс и смесваха своя рев с тътена на гръмотевиците — ту кратки и резки, ту безкрайно глъхнещи.

Не се виждаше никаква светлина нито откъм колибите, наредени в дъното на малкия островен залив, нито над укрепленията, които ги ограждаха, нито по многобройните плавателни съдове, закотвени отвъд скалите, нито сред горите и разлюляната морска шир. Но ако някой дойдеше от изток и погледнеше нагоре, щеше да забележи на върха на една висока отвесна скала, надвиснала над морето, да блещукат две точки — два ярко осветени прозореца.

Кой ли бодърствуваше по това време, в такава буря, на острова на кръвожадните пирати?

Сред лабиринт от разрушени окопи, рухнали насипи, разкривени палисади, изтърбушени фортификационни кошове, където още се валяха строшени оръжия и човешки кости, се издигаше просторна, масивна колиба, украсена на върха с голямо червено знаме, на което изпъкваше глава на тигър.

Една стая от това жилище е осветена, стените са покрити с тежки червени тъкани, кадифета и скъпи брокати, които обаче на места са измачкани, раздрани или на петна; дебелите персийски килими със златисти отблясъци, които скриват пода, са също така зацапани и скъсани.

Насред стаята има абаносова маса, инкрустирана със седеф и сребърни орнаменти, отрупана с шишета и чаши от най-чист кристал; в ъглите се издигат големи полуразнебитени шкафове, натъпкани с вази, препълнени със златни гривни, обеци, пръстени, медалиони, разкривени или смачкани църковни потреби, бисери, произлезли несъмнено от прочутите развъдници на Цейлон, изумруди, рубини и диаманти, които под светлината на една позлатена лампа, окачена на тавана, блестят като безброй звезди.

В един кът се вижда отоманка с опърпани тук-там ресни, в друг — абаносов хармониум с раздрънкана клавиатура, а наоколо в неописуем безпорядък са нахвърлени навити на руло килими, разкошни дрехи, картини, излезли може би изпод четката на знаменити майстори, прекатурени лампи, прави или повалени бутилки, цели или изпочупени чаши и какви ли не оръжия — гравирани индийски карабини, испански мускети, саби, ятагани, секири, ками, пистолети.

В тази така странно обзаведена стая, в едно куцо кресло седи мъж — той е висок на ръст, строен, с яка мускулатура, с енергични, мъжествени и горди черти, които му придават особена хубост.

Върху плещите му падат дълги коси, смолисточерна брада опасва леко загорялото му лице. Високото чело е засенчено от две удивителни вежди с дръзка извивка, малката му уста разкрива бисернобели зъби, заострени като на хищник, черните му очи излъчват блясък, който омайва, изгаря и кара всеки друг поглед да се сведе.