Читать «Последната битка на Сандокан» онлайн - страница 150

— Внимавайте, капитане! — извика Джоко.

— Готов съм да я посрещна.

— А аз да ви помогна.

— Мина ли ти страхът?

— Почти.

— Не пускай пояса, преди да съм ти дал знак. Да се помъчим да излезем от кръга!

Стиснали с лявата ръка пояса, а с дясната — камата, двамата пирати се оттегляха, обърнати с лице към акулата. Но тя не ги оставяше и продължаваше да свива спиралата, която описваше около тях, като вдигаше високи вълни, пляскайки с мощната си опашка, и показваше острите си зъби, които белееха зловещо в мрака. С един гигантски скок, излизайки почти цялата от водата, изведнъж се хвърли върху Сандокан, който беше по-близо до нея. Малайския тигър пусна пояса и веднага се скри под вода, а Джоко, добил смелост при приближаващата опасност, се спусна напред с вдигната кама.

Като видя, че Сандокан изчезна, акулата с един удар на опашката се измъкна от атаката на Джоко и на свой ред се гмурна във водата.

Сандокан я чакаше. Щом я видя до себе си, хвърли се отгоре й, като я хвана за една от тръбните перки и с един страшен удар на камата разпра корема й.

Смъртно ранена, огромната риба се изви рязко, освобождавайки се от противника, който се готвеше да повтори удара, и изплува на повърхността. Щом забеляза даяка на две стъпки, обърна се по гръб, за да то захапе, но Сандокан вече беше изплувал.

Камата, която я беше ранила, този път се заби в черепа й с такава сила, че острието остана вътре.

— На ти още веднъж и още веднъж, и още, и още — викаше паякът и нанасяше удар след удар.

Този път хищницата се скри под водата завинаги, оставяйки след себе си голямо петно кръв, което бързо нарастваше.

— Като че ли няма да излезе вече на повърхността. Какво ще кажеш, Джоко, а?

Паякът не отговори. Опрял ръце на спасителния пояс, той се мъчеше да се надигне, за да види какво има в далечината.

— Какво търсиш? — попита го Сандокан.

— Там… гледайте… на северозапад! — викна Джоко. — Слава на великия Аллах!… Виждам една голяма сянка… платноход!

— Може би е Яниш — развълнува се Сандокан.

— Много е тъмно, за да се види по-добре, но усещам, че сърцето ми бие силно, капитане.

— Дай да се кача на раменете ти.

Паякът се приближи, Сандокан се подпря на него и излезе от водата до пояс.

— Какво виждате, капитане?

— Това е прао!… Дано да е той!… Проклятие!

— Защо проклинате?

— Корабите, които идват насам, са три.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен.

— Да не би Яниш да е намерил помощ?

— Не е възможно!

— Тогава какво ще правим? Плуваме вече от три часа и да ви призная, чувствувам се изтощен.

— Разбирам те — приятели или неприятели, ще ги накараме да ни приберат. Викай за помощ!

Джоко събра сили и викна колкото му глас държи:

— Хей, хора от кораба!… Помощ!…

След малко откъм морето се чу гърмеж и един глас запита високо:

— Кой вика?

— Корабокрушенци.

— Чакайте.

Скоро видяха, че трите кораба завиха на борд и наближаваха бързо, защото вятърът се бе усилил.