Читать «Измама» онлайн

— Кажи й да се пази от Пазителя.

Артемис Уингфийлд сложи лакти на масата и се наведе напред. Двамата бяха в една от кръчмите на френското пристанище, където бе закотвен корабът „Сийн Флейм“. Светлосините му очи гледаха напрегнато изпод гъстите сиви вежди.

— Разбра ли, Чилхърст? Тя трябва да се пази от Пазителя.

Джеърд Райдър, виконт Чилхърст, също постави лакти на масата, опря пръстите на двете си ръце едни в други и погледна към събеседника си с единственото си око. Уингфийлд беше свикнал с него през последните два дни. Толкова много беше свикнал с присъствието му, че вече не обръщаше внимание на черната превръзка, която покриваше незрящото му око.

Очевидно беше, че Уингфийлд приема Джеърд като човек, който обича приключенията като него самия и който, също като него, иска да пътува сега, когато войната с Наполеон беше приключила.

Двамата мъже прекараха заедно две нощи в този мрачен малък хан, където чакаха да пристигнат корабите, които щяха да ги отведат до целите на пътуването им.

От челото на Уингфийлд капеше пот и попиваше в мустаците му. Беше късна пролет и нощта беше топла. Задимената зала на кръчмата беше пълна с народ. На Джеърд се струваше, че Уингфийлд страда прекалено много от горещината. Високата и колосана яка на стария джентълмен, елегантно завързаното му шалче, прилепналата жилетка, която носеше под жакета, както и добре ушитият жакет бяха крайно неудобни.

Модерните му дрехи не бяха подходящи за благоуханната пролетна нощ, нито за квартала, в който се намираше кръчмата. Изглежда, Уингфийлд беше от онези англичани, които ценят външния вид по-високо от удобството. Джеърд подозираше, че новият му познат всяка вечер се преоблича за вечеря дори ако пътува и дори когато вечерята се сервира в палатка.

— Чух думите ви, сър — Джеърд раздал ечи, а после отново събра върховете на пръстите си, — но не разбрах техния смисъл. Кой, или какво, е този Пазител?

Уингфийлд засука мустаци.

— Куп глупости, ако трябва да бъдем напълно откровени. Част от легенда, описана в един дневник, който изпращам на племенницата си в Англия. Старият граф, който ми продаде дневника, ми каза за предупреждението.

— Разбирам — каза Джеърд любезно.

— Но снощи се случи нещо доста странно. Нещо, което би накарало всекиго да застане нащрек.

— Нещо странно? — Уингфийлд присви очи.

— Убеден съм, че стаята ми тук, в хана, е била претърсена, докато съм бил на вечеря.

Джеърд се намръщи.

— Не ми каза нищо за това тази сутрин на закуска.

— Не бях сигурен. Виждаш ли, нищо не са взели. Но през целия ден имах странното усещане, че ме следят.

— Неприятно.

— Наистина. И, без съмнение, не е свързано с дневника. Но все пак съм малко загрижен. Не искам да я поставям в опасност.

Джеърд раздели дланите си и отпи от слабата бира в чашата си.

— Какъв е този дневник, който каза, че ще изпратиш на племенницата си?

— Дневникът на една дама — обясни Уингфийлд. — Принадлежал е на жена на име Клер Лайтборн. Това е всичко, което знам. Написаното в дневника е неразбираемо.