Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 25

– Добре е. Ръката му има лека мускулна травма и той настоява, че не е алкохолик.

– Радвам се – прямотата ù е мила и съм облекчена, че не сипе ругатни по телефона и не настоява да си тръгна.

– Слушай! Бих ти пожелала да се забавляваш довечера, но съм по-склонна да кажа... бъди непредубедена!

– Ава, не си по-непредубедена от мен. Нямам търпение. Ще говорим утре.

– Доскоро! – отвръщам, затварям и се замислям за посещенията си в имението, когато смятах, че е невинен хотел. Клатя глава на себе си. Как може да съм го пропуснала, когато всичко изглежда толкова очевидно сега? Не трябва да съм много сурова със себе си, защото вниманието ми беше напълно отвлечено от висок, мускулест мъж с тъмноруса коса и хипнотизиращи зелени очи. Той беше съвършен. Все още е, макар и отслабнал с няколко килограма и натежал с няколко проблема.

Отправям се нагоре, за да сменя роклята с чифт памучни шорти и потник и да извадя всички фиби от косата си.

Когато слизам, Джеси все още спи на дивана. Мъча се с шкафа за телевизора известно време, но не мога да накарам проклетията да се отвори и да разкрие телевизора, затова се стоварвам на стола и гледам как Джеси спи. Осакатената му ръка е положена върху гърдите му и се издига и спуска в ритъма на равномерното му дишане. И докато мислите ми естествено се отнасят към шоколадови еклери, калии и „Ангели“, се унасям в сън.

2 Железопътна гара в Лондон. – Бел .прев.

3 Модел на „Астън Мартин”. – Бел .прев.

Пета глава

– Обичам те.

Събуждам се замаяна в мрак и разтривам очи, докато се изправям в стола. Отнема ми няколко мига да разбера къде съм, но когато започвам да се фокусирам, откривам красив тъмнорус мъж, клекнал пред мен.

– Хей! – казва той тихо и отмята кичур коса от лицето ми.

– Кое време е? – питам сънливо.

Той се навежда и целува челото ми.

– Минава полунощ.

Полунощ? Спя като за световно и мога да се унеса веднага, но съм истински събудена, когато пискливият звън на телефон пронизва тишината.

– О, мамка му! – оплаква се Джеси.

Гледам го как дръпва телефона от масичката за кафе и поглежда екрана. Кой може да звъни по това време?

– Джон – поздравява спокойно. – Защо? – пита и поглежда към мен. – Не, няма нищо... да... дай ми половин час! – затваря.

– Какво има?

Той надява кецовете си „Конвърс“ и тръгва към вратата, явно недоволен.

– Проблем в имението. Няма да се бавя.

И изчезва просто така.

Аз съм съвсем будна, минава полунощ, а Джеси току-що просто изчезна. Седя в стола отпуснато и размишлявам какво толкова спешно става в имението.

О, не! Кейт е там.

Изтичвам в кухнята и намирам телефона си, за да ù се обадя, но тя не вдига. Опитвам многократно и с всяко позвъняване, на което не отговаря, се тревожа все повече. Би трябвало да се обадя на Джеси, но той изглеждаше доста ядосан. Крача напред-назад, правя си кафе и сядам на плота, като отново набирам Кейт. Ако колата ми беше тук, щях и аз да съм на път към имението. А дали? Лесно ми е да кажа „да“ особено когато няма как да го направя.

След като съм крачила из апартамента около час и съм звъняла на Кейт безкрайно много пъти, се отказвам и отивам да си легна. Изпълзявам в меките плюшени чаршафи на леглото в стаята за гости и се сгушвам.