Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 22

– Оставяте ли я да почива? – пита сестрата. – Минали са няколко дни, откакто сте я наранили. Нормално, подуването трябваше да е спаднало досега.

Джеси ме поглежда виновно, докато сестрата бинтова ръката му.

– Не – казва той тихо.

– А трябваше – порицава го тя. – И трябва да е вдигната.

Вдигам вежди към него, а той извърта очи, докато сестрата поставя ръката му в превръзка през рамо и ни праща да си ходим. Щом стигаме до изхода, Джеси сваля превръзката и я пуска в кошчето.

– Какво правиш? – ахвам аз и го гледам как излиза през болничната врата.

– Няма да нося това нещо.

– По дяволите, ще носиш! – извиквам аз и измъквам превръзката от кошчето. Шокирана съм. Този мъж няма никакво отношение към здравето си. Насилил е вътрешните си органи с литри водка, а сега отказва да направи нещо толкова дребно за ръката си.

Тръгвам след него, но той не спира, докато не стига до колата. Аз държа ключовете, но не отключвам вратите. Гледаме се свирепо над покрива на DBS3-а.

– Ще отвориш ли колата? – пита.

– Не, докато не сложиш това отново – отвръщам и държа превръзката над главата си.

– Казах ти, Ава, няма да го нося.

– Защо? – питам кратко. Упоритият Джеси се е върнал, но не се радвам да видя тази му черта.

– Не ми е нужна.

– Нужна ти е.

– Напротив – подсмихва се той.

– Сложи шибаната превръзка, Джеси! – викам над колата.

– Внимавай с шибания език!

– Майната ти! – съскам сприхаво.

Той ми се мръщи. На какво ли приличаме, като си крещим мръсотии над покрива на автомобила насред паркинга на болницата? Не ми пука. Той е такъв пещерняк понякога.

– Езикът! – изревава той, но трепва от силата на гнева си и болната му ръка се стрелва, за да притисне главата му. – Мамка му!

Избухвам в смях, докато го гледам как танцува в кръг, тръска ръката си и ругае като луд. Това ще даде урок на твърдоглавия глупак.

– Отвори шибаната кола, Ава! – изкрещява.

О, бесен е. Стискам устни, за да спра смеха си.

– Как е ръката ти? – питам през кикот, който избухва в истински смях. Не мога да го удържа. Толкова е хубаво да се смея.

Когато се съвземам и се изправям, виждам, че ме гледа свирепо над колата.

– Отвори! – настоява.

– Превръзката! – сопвам се и я хвърлям през покрива.

Той я сграбчва и я хвърля на земята, а след това се обръща към мен, като ме гледа яростно.

– Отвори!

– Понякога си дете, Джеси Уорд. Няма да отворя колата, докато не сложиш тази превръзка.

Гледам как очите му се присвиват към мен и ъгълчетата на устата му се вдигат в потайна усмивка.

– Три – казва силно и ясно.

Ченето ми увисва.

– Няма да ми пробутваш обратното броене сега! – изписквам недоумяващо.

– Две – тонът му е студен и безгрижен, а аз съм шокирана. Той обляга лакти на покрива. – Едно.

– Можеш да се разкараш – присмивам му се, заставайки пред него. Искам само да сложи проклетата превръзка за негово добро. Това не ми дава никаква преднина, но е въпрос на принципи.

– Нула – прошепва и започва да обикаля колата отпред към мен, докато аз инстинктивно тръгвам назад. Той спира и вдига вежди. – Какво правиш? – пита и обикаля от другата страна.