Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 21

– Страхотно! Ще изкараме заедно цял ден – потвърждава той страховете ми.

Цял ден в измъкване от въпросите му?

– Добре, звънни ми сутринта! – казвам и тайно се надявам да излезе с всичките си приятели довечера и да има ужасен махмурлук, който да забави обаждането му. Трябва ми време.

– Разбира се. Ще се видим утре, хлапе – казва и затваря.

Започвам да търся начини да се измъкна от това, но след час безцелно крачене из апартамента не откривам никакъв. Не мога вечно да го избягвам.

Домофонът звъни и аз отговарям.

– Ава, човекът от поддръжката се качва, за да оправи вратата. Стъклото на колата на господин Уорд беше подменено.

– Благодаря, Клайв – затварям и тръгвам към вратата.

Отварям на някакъв възрастен мъж, който вече оценява щетите.

– Да не се е забил носорог тук? – пита и се почесва по главата.

– Нещо такова – измърморвам.

– Мога да я обезопася засега, но трябва да се подмени. Ще я поръчам и ще ви кажа кога пристига – казва и оставя кутията с инструменти на пода.

– Благодаря – оставям го да дочупва строшените парчета от рамката на вратата и се обръщам. Откривам Джеси да гледа полузаспал подозрително към вратата.

– Какво става? – пита той.

– Джон се „сби“ с предната ти врата, когато ти не отвори – информирам го сухо.

Веждите му подскачат нагоре, но изглежда разтревожен.

– Трябва да му се обадя.

– Как се чувстваш? – питам. Оглеждам го внимателно и стигам до заключението, че изглежда малко по-ведър след един час дрямка.

– По-добре. Ти?

– Добре съм. Време е да те заведа в болницата. Ще си взема чантата – добавям, заобикалям го и тръгвам навътре.

Сграбчва ръката ми.

– Ава!

Спирам и очаквам продължение – някакви думи, които ще оправят това, но не получавам нищо, само топлина, която се просмуква в плътта ми от здравата му ръка. Поглеждам към него и откривам, че ме наблюдава, но все още не отваря уста.

Въздъхвам тежко и се издърпвам, но после си спомням, че колата ми не е тук. Как ще го отведа в болницата?

– Мамка му! – ругая тихо.

– Внимавай с езика, Ава! Какво има?

– Колата ми е пред Кейт.

– Ще вземем моята.

– Не можеш да караш с една ръка. – Шофирането му ме плаши адски дори когато е в най-доброто си състояние. Няма начин да се съглася да кара с една ръка.

– Знам. Може ти да караш – отвръща. Хвърля ми ключовете и аз леко се паникьосвам. Той ми се доверява да карам кола, която струва повече от сто и шестдесет хиляди паунда?

– Ава, караш като бабичка. Ще натиснеш ли педала? – стене Джеси.

Мръщя му се, но той не ми обръща никакво внимание. Педалът на газта е толкова чувствителен, а аз се чувствам толкова дребна зад волана. Уплашена съм до смърт, че може да я одраскам.

– Млъкни! – сопвам се, след което правя каквото ми е казано и изфучавам по пътя. Негов проблем, ако наистина блъсна някого.

– Така е по-добре. – Той ме поглежда и се усмихва. – По-лесно е да се управлява, ако не се лигавиш на педала.

Искам да се усмихна, но не го правя. Това изявление важи и за него.

След три часа, през които бе направен рентген, лекарят потвърди, че ръката на Джеси не е счупена, но има увреждане на мускулите.