Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 71

Надвечер влязох в тесните, кални, постлани с лош калдъръм улици на Пещера, инак така живописно и спокойно разложени между полите на Родопите и низки гористи хълмове от север, които я правят съвършено планински град. Беше пазарен ден и едвам си пробивах път между навалицата граждани и селяни — българи, турци, цинцари, каракачани, — що се тласкаше по улиците. Съвсем друг вид има тоя градец от оня, който оставих преди пет часа в недрата на планината — Батак. Тук видиш навсякъде признаци на благосъстояние, интензивен живот и напредък. Никъде следи от опустошение. Пещера не е била ни най-малко покътната през времената на борбите и кланетата; тя е мирувала и е живувала добре с турците. Тя е видяла кръв само, когато Стара река я докарала от Баташката касапница.

Влезнах в гостилницата „Чепино“. Гостилницата доста прибрана и весела. Постелки, завивки чистички. Шум голям няма. Вид към планината. Аз я препоръчвам на всеки турист, комуто падне път през Пещера.

Едвам се намерих в стаята си, изгладнял като вълк, премалял и разбит от самара и вървежа на помашкия кон, аз се търтих на леглото и спах три часа непробудно. Гладът можеше да чака, но сънят не. Разбудих се под шума на пороен дъжд, който с бяс тупаше по покрива и в прозорците, всред нощната тъмнина. Понеже полудата за сън не ми даде време да се разпоредя по-рано за вечеря, аз я приех каквато се намери в гостилницата, на която дъждът сега бе пресякъл всяко съобщение с града.

Сутринта първата фигура, която се показа на вратата ми, беше Медю, водачът ми. Той идеше да му броя осемте лева кирия от Лъджане до тука.

Току подир него се яви друг турчин — файтонджия, и ми предложи да ме закара до Пазарджишката станция. Като си обезпечих кола, поразходих се из града. Мисля, че ще ви кажа всичко, като ви кажа, че Пещера е турски град, както всичките турски градове. Те са неизменни и все същи — било, че се викат Пещера, било Стамбул, било Коня в Анадол, било Казан — при Волга, било Бахчесарай — в Крим. Можеш да вземеш чаршията на този последния и да я туриш наместо чаршията на Пещера, без да измениш нито на косъм типичната физиономия на града, без да се познае размяната.

В Бахчесарай, всред тесните му криви калдъръмлии улици, с ниски от два метра дюкенчета, с кепенци, прилупени на стряхата, с апатично спокойни мюсулмани, коленичили пред столицата си — сарачи, седлари, табаци, сапунджии, люледжии, халваджии, дребни бакали, или — насядали на рогозки на пътя с чибучки в ръцете; със струпани къщички и мръсни ханчета, зад които се изтака високо и се белее тънката форма на излупено минаре — с всичкия тоя възточен колорит — аз си помислих на минута, че някой вълшебник ме е пренесъл в Карловската чаршия — каквато я знаех в турско време. И трябва да си призная: странно, мило и добре ми беше в тая обстановка, с която така близко са свикнали очите ни и сродени душите ни. Първи път в оня далечен предел, толкова чужд по всичкия свой битови строй, наредби, форми на живота за българина, аз се почувствувах сякаш в една своя, родна атмосфера, замириса ми на България при тия дюкенчета с кепенци, при тия аги, наседнали на рогозки на улицата, с изути емении при тях, които разправяха важно същото онова, което техните деди преди четири века пак са разправяли на подобни рогозки — тук, или при Златния рог — все едно.