Читать «В недрата на Родопите» онлайн
Иван Вазов
Иван Вазов
I. Родопите. — Съдба на нашата южна граница
II. Пръв поздрав на Родопите. — Белово. — Заник слънце. — Радушно гостоприемство.
III. Утро. — Пътуване из планината. — Родопски видове. — Песня. — Децата на природата
IV. Алабак. — Изгледи
V. По южния склон. — Утехата на религията
VI. При Бялата вода. — Орфей в Родопите. — Политика! — Родопските комити
VII. Елидере. — Македонци. — Корово. — „Фатана“
VIII. Лъджане
IX. На Манговльон. — Родопските гори. — Чепинското езеро и китът му. — Предания
X. Баня село
XI. Един бърз поглед към миналото на Родопите. — Потурчването. — Летописът на поп Методия Драгинов
XII. Ялови опити за прераждане на една душа
XIII. Гюреш. — Черти от обществения бит на помаците — Песните и езикът им
XIV. Каменица
XV. Илийн връх. — Закуска. — Алю. — Арапчал. — Юндол
XVI. Едно независимо родопско княжество
XVII. В дола на Луковица
XVIII. Г. Веркович в Лъджене. — Веда Словена. — Habent sua fata libeli
XIX. Разходки. — Родопското небе
XX. Към Батак. — Някои размишления, които буди това име
XXI. Из долината на Мътница. — Бусакът. — Нови видове
XXII. Баташкото блато
XXIII. Един пловдивски хамам в Баташкото блато…
XXIV. Семерлан. — Любовта в Родопите
XXV. Една българска Голгота
XXVI. Старото Гробе. — Епопеята на един отвлечен мост и на една изчезнала къща
XXVII. Училището
XXVIII. Черквата
XXIX. Няколко искри в мрака. — Намаз
XXX. Два момента от българската история
XXXI. Из пролома на Стара река. — Пещера
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
Иван Вазов
В недрата на Родопите
Крила, крила да имах! — та щях да бягам ази
от туй борбище шумно на страсти и умрази,
де моя дух под скърби прегъва се, кат’ роб;
та щях към вас да хвръкна, Родопи горделиви,
с гърди разширочени и с погледи стремливи —
опряни в ваший лоб.
Аз щял бих да се стрелна, в полета си чудесни,
сред облаците светли — селения небесни —
кораби без кормило, без шум, без капитан,
по волята на вятъра оставени да плават,
кат мислите поетски, що често обитават
ефирний океан!
Аз щял бих, о грамади, о снежни пирамиди,
върху кои орелът легло си волно зиди,
полека да се нося из ваш’те висоти,
над преспите ви бели простора да измирам
и сянката си будна с любов да я съзирам
по тяк като лети…
Аз щял бих тихо, плавно в лазура да се вея
и някъде да срещна душата на Орфея,
блудяща, като мене, из сините зари,
или да чуя, смаян, в стона на зефира
звук някой си останал от дивната му лира
в дълбоките гори …
С такива думи преди години в Пловдив, аз се обръщах към Родопите и към оная снеговита грамада, която ги завръшва на запад, и която тогава аз не знаех, че се нарича Мусалла — защото нашите географии ни учеха за Лунните планини в Африка и за езерото Коку-Нор в Тибет, а нашата земя не знаеха — с такива жедни чувства се обръщах към Родопите, които така пленително мамеха душата ми и остаяха за мене тайнствен свят.
А между това, съвсем не бяха нужни крила — ако не да се надминат, то да се посетят — тия приоблачни висоти, и онова, което стои зад тях.
Трябваше просто малко воля и един кираджийски кон.
