Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 66

Подир тия страдания, смъртта остала вече нищо; Вратата се отворила. Захванало се отвратително, зверско, нечуто в историята клане, придружено с луксуса на изтънчени предварителни мъчителства: рязане членове, извъртяване очи, игране с ножа по трептящите човешки меса, разпаряне живи трудни жени, наръгване децата им на върха на ятаганите… Аз преобръщам листа и отминавам. Куражът ми липсва. Любопитните, или храбрите, нека сами прочетат описанието на клането в по-горе помената книга, която г. Манчев е имал немилосърдието да ни даде в ръцете!

Да, аз бягам от това най-ужасно зрелище на човешкото страдание, на българското унижение. И сега, като възсъздавам в няколко бързо написани редове, с бездушни бледи слова, тая дивашка, кървава, канибалска епопея, аз в ума си я виждам във всичката й ужасна реалност, въображението ми рисува напълно картината, която слабото перо се чувствува неспособно нито в хидядната й част да предаде. Ужаси, каквито са баташките, не могат да се представят с никакви материални средства. Та и по-добре. Те опозоряват человечеството и удрят разкаляния си жиг на нашия деветнедесети век и на цивилизацията му, които са могли да ги допуснат.

Уви, защо те ги допуснаха и не само допуснаха, но и одобриха, чрез устата на един от най-просветените си представители, пред лицето на най-хуманната нация, която има славата да се възмути²⁸.

XXIX. Няколко искри в мрака. — Намаз

И така, аз превръщам листото, уморен, унизен от тия възпоминания, със сърце обляно в кръв… Но не, ще се спра още малко! Искам да се спра на няколко скудни лъчи всред безпределната нощ от позор. Защото, ох, имало е и черти от доблест, рожби на отчаянието — утешающи и възвишающи, и те не трябва да останат в забрава, и аз се считам длъжен да ги извадя на света, за да озаря поне едно кътче в чернотата на картината си, както и на собствената си душа сега. Имало е, казвам, жертви, у които отчаянието е будило сюблимно презрение към смъртта, мрачни избухвания на беззаветен кураж и умраза! На величествена безстрашливост и на горда смърт…

Имало е, например Колю Лазин, който изпъден от пожара из къщата си, гдето се криел, нападнал с гол нож башибозушката тълпа, свалил неколцина и спогнал другите, които хванали да бягат, догдето бил окръжен от друга тълпа и съсечен на парчета. Имало е Стоян Цветанов: току-що изваждал из земята скритата си там при предаването пушка, ненадейно го заградили куп башибозуци, хванали пушката за желязто и му извикали да я предаде. „Когато умра, тогава ще я вземете!“ отговорил той, гръмнал едного в челото, пробил си път между тях и побързал да я напълни изново. Но куршумите им не го оставили да довърши това и той паднал смъртно ранен с думите: „Вземете я, кръвопийци!“ В черквата Христо Станков сполучил да откърти едно дърво от троновете, убил двама души, и с ножа на единия нападнал на другите и се борил, догдето паднал мъртав. Имало е Ангелина Митюва Станкова — защото имало е и жени героини — слаби създания с тигровска ярост: като видяла мъжът си убит от нахлулите в двора башибозуци, грабнала им една брадва и разполовила главата на мъжовия си убиец и паднала мъртва под ударите на другите: така и Венка Стойчева, извършила същото с убийцата на мъжа си, прогонила останалите злодейци с една брадва и сполучва да остане жива. Имало е Лоза Богданова, горда героиня на честга. Тая най-хубава батачанка умряла с най-хубава смърт — „Каурке, оставям те жива — ела в харема ми!“ — казал и убийцата на мъжа й в най-големия разгар на клането. И той с пламнал от сладострастие поглед очаквал отговора й. И тя отговорила, забила в гърдите му един домашен нож захлупач, който измъкнала из дрехите си. Тя била скълцана тутакси. В пожарите по къщята други жени, на които името не можах да науча, хвърляли главни въз другите. Имало е и такива жени, които, като нямали ни нож, ни главни на разположение, хвърляли се въз башибозуците и ятаганите им с голи ръце и с проклятия!…