Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 42

— Ако искаш да влезеш в нашата спалня — обясни Майер сериозно — и вратата е затворена, трябва да почукаш. Това е признак на добро възпитание. Или пък като отидеш някъде на гости и видиш затворена врата, също трябва да почукаш. Това също говори за добри обноски. Но сега не става дума за твоите обноски, Алън, или за твоите, Сюзи, или за твоите, Джеф.

— А за чии обноски говорим? — попита десетгодишната Сюзи.

— Говорим за обноските на полицейското управление — каза Майер. — Най-доброто полицейско управление е това, което няма никакви обноски.

— Майер! — предупреди Сара. — Децата слушат.

— Ние вече посочихме разликата между децата и ченгетата — поясни Майер. — Би ли ми подала филия хляб? А и децата знаят, че каквото си говорим между тези четири стени, си е наша семейна работа и не трябва да излиза навън. Прав ли съм, деца?

— Да, татко — каза Джеф.

Сюзи и Алън кимнаха важно, сякаш Майер току-що им бе поверил чертежите на нова атомна подводница. Майер потърси с очи нещо на масата.

— Хайде да не се увличаме — каза. — Прекален евреин и Богу не е драг. Мила, дай ми малко масло, ако обичаш.

Сара стана от масата с престорено сърдита усмивка.

— Езичник такъв — каза му с обич в гласа.

— Езичник съм — съгласи се Майер. — И съм ченге. Трябва да си пазя силите. Кой знае, може някой ден да ми се случи да работя в тандем с господин Котън и да заловим някой престъпник, търсен в двайсет щата, и господин Котън да му връчи патлака си с думите: „Бихте ли били така любезен да подържите за малко това нещо?“ За такива случаи на човек са му нужни сили.

— А защо не е трябвало да почука, татко? — попита Сюзи.

— Дете мое — каза Майер, — човекът в този апартамент е бил търсен за убийство. А човек, дето го търсят за убийство, можеш да го чукаш само по главата.

Сюзи се изкиска, а откъм кухнята се чу гласът на Сара.

— Майер!

— Какво искаш, да ги уча да се държат любезно с убийците?

— Не за това ми е думата, Майер — каза Сара, завърнала се в столовата. — С такива неща човек не си прави шеги.

— Добре, не е шега — съгласи се Майер. — Единствената шега беше Котън Хоуз. Да го беше видяла. Главата му кървеше от сто места.

— Майер! — повтори Сара, вече с острота в гласа.

— Е, добре, какво искаш да кажа? Че не е кървял от сто места?

— Аз пък искам да ти кажа, че вечеряме.

— Знам. Бифтека си го бива. Та му се наложи да отиде в болницата. Нищо сериозно, но така го бинтоваха, че сега прилича на невидимия човек. Страшна работа. Сам си го докара. Да чука на вратата! Боже мой!

— Стив ядосан ли беше?

— Не знам. Не говори много. Този Котън Хоуз би трябвало да си отпечата визитни картички. И на тях да пише „Тук е Котън Хоуз“. Да чука на вратата и след това да ги пуска под нея. Ако този човек продължава да чука на вратите, не му давам три дена живот. Някой ден ще го измъкваме от реката.

— Майер!

— Добре, добре — усмихна се Майер. — Би ли ми подала солта, миличка, нали ще имаш добрината, ненагледна моя?

Лейтенант Питър Бърнс седеше на масата в компанията на жена си Хариет и сина си Лари. Бърнс бе набит и стегнат човек със стегната кръгла глава. Имаше малки сини очи, поставени върху покрито с бръчки и загар лице, разделено на две от крив нос. Горната му устна издаваше слабост, но долната беше издута, с много характер, а брадичката му приличаше на сцепена скала. Главата му се бе разположила уютно върху къса и дебела шия, сякаш можеше внезапно, като костенурка, да я прибере. Имаше яките ръце на честен човек, работил много и здравата през целия си живот.