Читать «Последна борба» онлайн - страница 9

— Едва ли! — несигурно се обади Джон. — За да се насити цялата тази зверилница, която се е събрала тук, ще трябва да бъде избита най-малко четвъртината от нея. Не, мистър Девандел, излишно е да храним някакви илюзии. Аз само се пошегувах. На такова нещо ние не трябва да разчитаме. По-скоро да се надяваме на нещо друго…

— И на какво? — нетърпеливо го запита младият офицер.

— На случайност или чудо!

— В чудеса не вярвам!

— А защо не? С мен неведнъж са се случвали. В пълна безизходица съм и изведнъж капризната ни покровителка съдбата ми праща…

— Някой ангел хранител!

— Е, ангели досега не съм виждал, но…

В същия момент откъм страната, където най-много се трупаха хищните зверове, се чу ясен и спокоен женски глас. Като че ли наистина ставаше някакво чудо, като че действително се бе появил ангел хранител… Сред зверовете ясно се виждаше тънката стройна фигура на млада жена. Тя приближаваше огнената барикада и вече можеше да се различи живописният костюм, с който бе облечена и който показваше, че тя е индианска сквау. В ръцете й се извиваше тънка пръчка, с която разгонваше хищниците от пътя си също като циркова укротителка пред многобройна публика.

— Що за халюцинации са това? — почти извика, като триеше очите си, индианският агент. — Магьосница ли е, що ли? Остава още да възседне някой ягуар и да полети към нас като на вран кон!

— Е, струва ми се, че на ягуарите едва ли би разчитала — обади се Девандел, който с небивал интерес наблюдаваше пристъпващата леко жена. — Вижте, вижте онзи ягуар, който я дебне, за да я повали с лапата си!

И наистина коварното животно се бе приготвило да се нахвърли върху беззащитната си жертва, но в тоя миг обърналото се огромно гризли нанесе на гигантската котка такъв удар с могъщата си лапа, че ягуарът се простря на земята, после едва изпълзя встрани, като влачеше безсилно задните си крака. Гръбнакът му вероятно бе пречупен и му оставаха броени минути. Но и тия няколко минути от живота му бяха отнети: вълците се нахвърлиха върху него отзад и за миг заглъхна яростният му вой. Той бе разкъсан.

А в това време странната, фантастична укротителка на дивите зверове все повече доближаваше огнената бариера и застанала на две крачки от нея, със скръстени на гърди ръце, цялата озарена от приказната светлина на догарящия огън, запита:

— Кои сте вие? И какво търсите тук, на този захвърлен накрай земята кът, където някога е живяло великото племе атабаски?

Гласът й бе звънък и мелодичен.

— Ние ли? — обади се пръв Джон. — Ние сме мирни ловци, дете. Какво искаме ли? Много малко: искаме да се скрием! Ако се вслушаме, то ясно ще открием, че по двата бряга на потока, откъдето дойдохме на този остров…

— Това не е остров! Това е част от материка и само изглежда като остров, поради разливането на реката — отвърна с напевния си глас момичето.

— Все едно, дете. С една дума, по двата бряга сноват врагове, които еднакво искат нашата смърт.

— Какво имате предвид?

— От тази страна на брега са зверовете, а от другата — хората, ако могат да се нарекат хора.

— Как се казват тия хора?