Читать «Последна борба» онлайн - страница 11

И момичето със същите леки танцуващи стъпки мина край огъня, като размахваше пръчката си над отстъпващите при нейното приближаване зверове.

Като се оглеждаха страхливо наоколо със заредено оръжие, нашите герои тръгнаха след своята странна водачка и полугласно обсъждаха странното събитие.

След десетина-петнайсет минути те се озоваха при една гладка площадка, която опираше до почти отвесна скала. В нея зееше отвор, който наполовина се закриваше от буйнорастящ храсталак. Изглежда, че когато тия храсталаци обличаха своята пролетна премяна, входът на Последното скривалище на атабаските съвсем се закриваше от погледа на плаващите по реката или скитащите по бреговете й ловци. Пък и сега, в призрачната светлина на изгрева, входът трудно би могъл да се различи от една обикновена дупка в скалата.

— Това ли е Последното скривалище на атабаските? — попита Девандел момичето.

— Да — лаконично отвърна то.

— А защо така се казва? — продължи въпросите си офицерът.

— Вървете след мен и ще видите!

И момичето грациозно влезе под мрачните сводове на пещерата.

Входът на Последното скривалище на атабаските представляваше тесен, но доста висок коридор, където Джон не пропусна да отбележи, че отвън не би могло лесно да се проникне вътре, ако в пещерата се настанят няколко десетки смели и решителни бойци, разполагащи обаче с достатъчно припаси.

— Е, не можем да получим билет за тук и обратно — отново мрачно се пошегува Джон, като намекваше, че пещерата има само един вход, който е и за излаз. Успеят ли преследвачите да го завладеят, то приютените вътре вместо да разчитат на сигурно скривалище, могат да намерят своя смъртен капан.

— Да! Трудничко ще бъде да излезем оттук, ако, не дай Боже, ни спипат. Та ние ще бъдем тук като в гроб — заговори с тревожен глас траперът Джордж.

— Няма от какво да се страхуваш, приятелю! — отвърна момичето спокойно. — Водата вече спада и тая вечер или не по-късно от утре сутринта ще се открие един страничен изход, който сега е наводнен. Тогава безпрепятствено ще можете да се прехвърлите на сушата.

— Е, добре, щом е така — отвърна индианският агент.

Като извървяха още няколко метра, нашите герои се озоваха в централната пещера, където някъде отгоре струеше слаба светлина.

Неволен вик на учудване, а може би и на уплаха, се изтръгна едновременно и от четиримата. Те се спряха като вцепенени и страхливо разглеждаха всичко наоколо. Всъщност гледката наоколо можеше да предизвика различни, но не и радостни мисли: навред, додето погледът стигаше, на пода, край стените на пещерата, се виждаха безброй неподвижни, почернели човешки фигури. От земята стърчаха каменни плочи, украсени с различни рисунки на птици, зверове и хора.

— Но какво? Какво е това? Къде попаднахме? — неволно улови ръката на Джон младият офицер, който за пръв път попадаше на такова място.