Читать «Последна борба» онлайн - страница 8
Емилио Салгари
Като ободряваше спътниците с шегите си, старият индиански агент тревожно поглеждаше наоколо. Наистина засега бегълците бяха успели да се спасят от индианците, но затова пък се натъкнаха на пяла глутница изгладнели зверове. Така че, може да се каже, попаднаха от трън, та на глог.
Докато огънят гореше, щяха да бъдат и предпазвани, но небето се въсеше и от време на време от него падаха едри капки, а това означаваше, че дълго не ще могат да разчитат на огъня като предпазно средство.
Какво щеше да стане, когато огнената барикада нямаше да може да им служи?
А освен това светлината от този силен огън можеше да служи за сигнал на червенокожите и трябваше непрекъснато да се поддържа тази канонада, за да ги сплашва. А както трябва да се предполага, несъмнено в интерес на бегълците е да не привличат вниманието на своите преследвачи.
— Лошо ни е положението! — ядосваше се индианският агент, но не преставаше с грубичките си шеги, ободрявайки с тях унилите си спътници. — Ето как ще разрешим проблемите си. Ще нахраним задоволително питомците на мистър Хагенбек и сие и те от благодарност ще ни оставят на спокойствие.
— И как смяташ да стане това? — поинтересува се младият офицер.
— Много просто, мистър Девандел! Обърнете внимание на това, което става пред очите ни. Ето там раненият по невнимание от нас гризли, като не желае да се постопли на нашия огън, се отдалечи встрани. Може би е отишъл при своите събратя с молбата да го превържат. А в резултат?
— Какво в резултат?
— Това можете да видите със собствените си очи. В помощ на ранения се притекоха ягуарите, които, струва ми се, са повече хирурзи, отколкото терапевти, родени анатоми и препаратори, така ще помогнат на ранения, че след по-малко от час от него ще остане само спомен…
Девандел погледна към посоченото място и в полумъглата, която показваше края на нощта, видя доста драматична сцена: няколко огромни ягуара изведнъж се нахвърлиха като по някаква заповед върху изнемощялата от многобройните рани мечка и я разкъсаха на парчета. Мечката се защитаваше, като награждавате своите кръвожадни врагове със страшни удари на могъщите си лапи, способни да пречупят дори гръбнака на бивол, но ягуарите ловко се пазеха от тия удари, като отскачаха встрани или отново се хвърляха върху мечката и я ръфаха отзад.
Най-накрая горският великан изгуби сетни сили. Тогава върху още топлото му тяло настана истински пир — отвратителен, гаден! Ягуарите се ровеха във вътрешността на мечката като късаха парчета от треперещото тяло и лакомо изгълтваха плячка та си.
А малко по-встрани от тях цяла глутница американски вълци заобиколиха в кръг мястото на пира, с жадни, искрящи очи наблюдаваха трапезата на ягуарите и като че ли чакаха момента, когато и те ще могат да забият острите си зъби в някой от пируващите сега хищници…
— Може би ако повалим още няколко такива екземпляра, останалите ще си наситят глада, ще се успокоят и ще ни оставят на мира — заяви нерешително младият офицер, като наблюдаваше тази отвратителна сцена и здраво стискаше дулото на пушката си.