Читать «Последна борба» онлайн - страница 10

— По-рано ги зовяха сиу. Сега са приели името Горящи лесове.

— Охо! Това са значи същите безжалостни сиу, които дойдоха в началото на зимата по тия места и безмилостно унищожиха останките от моето племе! — гневно отвърна момичето. — Да, това са опасни врагове! Те не знаят що е чест, защото не се срамуват да убиват беззащитни жени и деца!

— Да, те са нашите смъртни врагове! — мрачно каза Джон. — Тях ги води една жена, в душата на която се е вселил сам дяволът.

— Може би ще мога да ви помогна — след минутка мълчание отговори странната укротителка на зверове.

— А как? По кой начин?

— Ако вие сте врагове на сиу, то не можете да бъдете и мои врагове!

— О, разбира се! Кой честен човек би вдигнал ръка срещу такова чисто създание като теб, дете!

— Аз мога да ви дам убежище, като ви отведа в последния дом на атабаските.

— Какво ли ще е това? — учуди се Джон.

— Кое — домът на атабаските ли?

— Ами да.

— Това е една голяма пещера в скалите. Там съм се родила аз, там израснах и весело живях с моя дядо, великия мъдрец на атабаските, когото почитаха не само хората, но и зверовете — отвърна момичето. И като помълча миг, продължи: — Но и тук сиу нахълтаха и не пощадиха моя беден и грохнал дядо, въпреки гостоприемството му и благия му нрав. Пред него лягаха укротени свирепите гризли, ягуари ближеха ръцете му. Но сиу са по-свирепи от ягуарите и гризлите, по-коварни от гърмящата змия, която хапе само когато я заплашва опасност.

Момичето вдигна поглед към небето и в унес произнесе: — О, Маниту! Ти отвърна поглед от своите деца, от племето атабаски и сега останах едничка само аз, потомката на Атаба, непобедимия воин. А нощем призраци ме спохождат и предричат близкия ми край. Скоро, предчувствам го, и аз ще отида в страната на сенките. Но аз не се страхувам от тях. Готова съм за това.

След тия думи момичето отново се обърна към своите нови познайници, като им предлагаше сигурно скривалище в скалите.

— А как ще стигнем дотам? — запита Джон, като мрачно и недоверчиво сочеше близко стоящите хищници.

— Нима се боиш от тия котки? — презрително се изсмя индианката. — О, не! Не трябва да се плашите от тях. Те са толкова послушни пред мен, също както дете при майка си.

— Ама че деца, няма що! — каза агентът, като гледаше легналия между скалите великолепен кугуар. — Погледни, дете! Те са толкова кръвожадни, че някога и теб ще разкъсат! Не мога да разбера с каква сила ги държиш сега в подчинение? Какъв е този чар?

Момичето се усмихна и каза:

— По-голямата част от тия животни са били дресирани в нашата пещера от моя дядо, великия мъдрец! Той ги е хранил и приучавал да познават моя поглед, моя глас…

— Казваш, че само една част от хищниците е укротена. Ами другата?

— Това са съвсем диви животни — каза индианката. — Внезапното наводнение ги е довело дотук и аз трудно мога да се справя с тях… Засега все още успявам, защото познаващите ме ягуари и особено мечките ме бранят…

Момичето продължаваше да се усмихва спокойно и безгрижно.

— Но да вървим! Ако общите ни врагове се доберат до тоя издаден във водата нос, то оттам само за няколко минути ще са тук. А при мен, в недрата на скалите, ще сте на безопасно място. Поне за известно време. Защото за да проникнат в пещерата при нас, доста ще трябва да се потрудят с моите зверчета. Вървете след мен и от нищо не се безпокойте!