Читать «Последна борба» онлайн - страница 12

— Ами право да си кажем, мистър Девандел — отвърна смутено индианският агент, — истинското име на това, как да кажа, помещение ли, що ли… е индианска гробница. Или може да се каже още, че това е гробница за съхраняване на индиански мумии, ако разрешите. И все пак тук не е чак толкова лошо, както може да се стори на пръв поглед. Разбирам, че не е толкова приятно да се гледат мъртъвци. Но тия индианци са далеч по-безобидни от скитащите сега по бреговете на реката преследващи ни сиу.

— Ами всеки според вкуса си, Джон.

— Да, разбира се. Но тия безучастно стоят тук, без да ни мислят лотото, а другите — как да ни скалпират. Вие, мистър Девандел, не обръщайте внимание на присъствието на мумиите, както и те не ни обръщат внимание.

— А, да, добре — усмихвайки се, отвърна офицерът, който се овладя от първото си впечатление и вече с любопитство разглеждаше тая тъй оригинална и може би единствена в света гробница.

В същото време младата индианка с грациозни движения като лека сянка се плъзна сред гробните плочи и без да се смущава или страхува, галеше техните изсъхнали тела, опираше се о почернял, като че дремещ край стената воин или пък прескачаше през свитото тяло на дете, завито в пъстра покривка.

— Ама че гледка — избъбра траперът Хари. — Много странен вкус е имал тоя, който е избрал тая гробница за свой дом!

— Човекът е така устроен, че към всичко привиква! — отвърна философски другият трапер — Джордж.

— Познавах един гробар, който се обеси от скука, когато го изгониха от гробищата за пиянство и неприлично държане с умрелите, защото понякога си позволявал да ги продава на студентите за някоя и друга пара.

— Стига празни приказки — прекъсна разговора им Джон, който бе успял да се настани до една стена, където мястото бе по-встрани от колекцията индиански мумии, и се разположи върху вълненото си одеяло. — Съмнало е вече и трябва да закусим. Всъщност не виждам никакви причини да се отказваме. Лично за мен пялата тая компания, в която попаднахме, ни най-малко не пречи на апетита ми Готов съм да поканя някого от тия изсъхнали вождове на славното племе атабаски да се нахраним заедно. Хей, ти, Орлово перо или Соколова опашка! Не би ли искал да се чукнем с чашка уиски?

Мумията, към която се обърна с такава цинична шега индианският агент, изведнъж се заклати, сетне…

Девандел не повярва на очите си.

Сетне мумията умолително вдигна своите почернели, изсъхнали ръце, като да молеше наистина за уиски, заклати глава и промълви с някакъв странен, извънземен глас:

— Налей, Джон! Ще пийна за твое здраве!

— Ах, дявол! Велзевул! — завика, скачайки изплашен, индианският агент, който не очаквате това. — Но що за видение?

И той инстинктивно се хвана за оръжието.

— Уважавай покоя на мъртвите и не стреляй в гърдите на твоя най-добър приятел! — продължаваше същият задгробен глас.

И сега, при повторното обаждане на гласа, Джон усети нещо познато, нещо, което му напомняте миналото. Познат се стори този глас и на Девандел, и на двамата трапери. Но всички бяха така изплашени, че въобще не разсъждаваха.