Читать «Нещото» онлайн - страница 11

Тичах през целия път на връщане. Краката ми заслужаваха медал, знаех, а мозъка ми — една хубава промивка. Може и с ацетон, не възразявах, стига само да се отърва от спомените си.

Знаех, че няма да го направя — онези горе щяха да ме разпънат на кръст, да набучат жици в главата ми и да ме разнищят до последната ДНК молекула само и само да узнаят каквото им трябва.

Тогава ми хрумна нещо гениално — виждах совалката да се белее на малкото плато, което бяхме обгорили при кацането и мисълта за бягство се разпени в главата ми като топло шампанско. Нямаше да се връщам на кораба, нямаше да се срещна с онези тъпанари, за нищо на света! Дайрън Уайт се навоюва — совалката имаше възможност за хибернация и мислех да я използвам. За година или две щях да се добера до някоя от по-близките населени системи, а дотогава от сержант Уайт и БИЕ-133, нямаше да е останал и помен. Можех да променя бъдещето си и НЕЩОТО щеше да ми помогне за това. Нали унищожаваше всичко? Защо да не унищожи и миналото ми?

Разтреперан от перспективите, които неочаквано се разкриха пред мен съвсем забравих, че НЕЩОТО все още беше в състояние да затрие и настоящето ми.

Усетих слаб трус. Пак и пак…, нямаше грешка. Извърнах се, колкото да потвърдя зараждащия се в недрата на подсъзнанието ми кошмар и продължих напред. Дълбока диря ме следваше и смея да твърдя — с доста голям шанс за успех. Тогава краката ми направиха последната героична постъпка в живота ми, като заявиха желанието си да бъдат пенсионирани веднага щом ми спасят задника. Не им противоречих.

Търтих с всички сили напред, усещах пулса си като проста вибрация, а сърцето си — като проста дъскорезна машина, от най-простите. Дотогава и представа си нямах на какво е способен човек за задника си. Мисля, че последният го оцени.

— Хайде, милички — погледнах краката си — още петдесет метра. После ще ми трябва минутка да включа двигателите и да отлепя совалката. Апаратурата вътре беше проста, беше предназначена за бягство с всичките удобства и последствия от това. Идеалната машина! Само да се добера веднъж до нея.

Знаех че не мога да помириша нищо от това, което е навън, но за момент ми се стори, че се докоснах до миризмата на НЕЩОТО. Миришеше ми на кал и на кръв. Миришеше ми на разбити мечти. Какво се залъгвам, миришеше си на Смърт. Това можех да го подуша и през скафандъра. Разстоянието беше прекалено голямо, совалката прекалено бавна, а НЕЩОТО прекалено бързо. Аз бях прекалено уплашен и направих първото за което ми дойде наум.

Изкрещях!

Излишно е да споменавам, че това не помогна. Извадих Оръжието си, милият бластер, който толкова пъти ми е спасявал задника и започнах да стрелям напосоки. Знаех, че момчетата от взвода също го бяха правили и това не им беше помогнало, но друго просто не ми оставаше. Метнах се като хала в совалката и затръшнах вратата след себе си. Въображението ми рисуваше диви картини, на които всеки един затворник би завидял — излитаща и помитаща всичко совалка, бял дим, пушек след който не остава нищо. Черта!