Читать «Нещото» онлайн - страница 3

— Щях да умра, ако не беше дошъл. Много съм ти задължен.

Дълбоки бръчки на признателност се изписаха върху лицето ми. Те обаче не направиха особено впечатление на Биг Док.

— Виж какво, Дайрън, има нещо за което трябва да поговорим. — каза Реймънд като театрален актьор в оставка.

Гледах го как се суети около медицинската си чанта, прибра остатъка от лекарствата, прибра и дозатора в специално направен за целта джоб, и загъна използваните капсули в предварително подготвена за целта, навлажнена салфетка. Отиде с бавни стъпки до кухнята и изхвърли непотребните неща в сметопровода. До ушите ми достигнаха звуците от мелачката и шума от отдалечаващата смет.

— Трябва да поговорим за влеченията ти, Дайрън. — извика докторът от съседното помещение.

— За моите влечения? Ах, — изпуснах гласът си в тиха въздишка, наподобяваща свирката на отдалечаващ се влак. За влеченията си знаех едно — така ме влечаха, че свят да ти се завие. — да. Поуличам се понякога, вярно е. Но ти каза, че няма страшно, нали Реймънд?

Мълчанието му ме полази като грозна гъсеница.

— Значи все пак има. — добавих тихо.

— Трябва да ти кажа нещо за влеченията и налудните идеи. — Реймънд потъна в креслото до мен, оставяйки само голямата си глава да стърчи отгоре, като някаква приказна тиква, само че много умна. — Но ти знаеш вече доста по този въпрос, нали Дайрън? Знаеш ли какво е налудна идея?

— Луди, откачени… Какво?

— Да, — каза замислено Реймънд. — това са идеи, които не могат да бъдат аргументирани с помощта на логиката. В момента изпитваш такива, нали Дайрън?

— Изпитвам — по челото ми се появиха нови капки пот. Започнах притеснено да чупя пръсти, адски глупава постъпка, но сякаш беше единствената разумна за момента. Бяха ме хванали на мястото на престъплението. — Изпитвам, докторе.

— Лекарството действа, Дайрън. Сега виденията ти ще изкристализират максимално ясно и аз искам да ми разкажеш всичко. Трябва да бъдеш искрен, това е неимоверно важно за избора на терапията. Разбираш ли?

— Разбирам. — отекна гласът в хангара на собственото ми подсъзнание. Прогледнах с очите на мъртвец и това, което видях никак не ми хареса. Побиха ме тръпки. — Извади ме оттук. Извади ме, Реймънд. Страх ме е… ИЗВАДИ МЕ! — крещях сякаш това бяха последните думи в устата ми.

— Какво виждаш Дайрън? Разкажи ми.

— Добре. — казах. — Само че това е грешка да знаеш. Голяма грешка. — И без да знам как, думите започнаха да се изстрелват от устата ми, сякаш бяха последното оръжие срещу страха ми. Бях забравил, че не можеш да победиш страха. С никакво оръжие.

Преди три години и седемнайсет галона уиски

Слънцето безмилостно гореше остатъците от този безмилостен свят и поне според мен не изпитваше никакви угризения за това. Вървяхме в строй, носехме бластери и малко изследователска апаратура, без да броим медицинските принадлежности разбира се, защото имаше места, където дори медицински робот не може да проникне. Точно в такова едно местенце се канехме да проникнем сега — звездна рота 133 или иначе казано бойно-изследователски екип (БИЕ). Бяхме подготвени за такива неща.