Читать «Нещото» онлайн - страница 2
Мартин Дамянов
— Разбира се, Дайрън! — изщрака говорителя в стената.
Реймънд влетя през вратата и ме погна с въпросите си.
— Пак ли същото, Дайрън?
— Да. — казах. — И се усилва. Направи нещо за бога!
— Кога започна?
— Педи час, час и половина. — изстенах. — Този път ще полудея.
— Опиши ми го!
Бях окъпан в пот от неимоверно усилие. Ръцете ми трепереха.
— Сини триъгълници. Остри ттриъгълници… Мнногго осстри… — глупост естествено, съвършена простотия подправена с много болна фантазия, но опитайте се да измислите нещо с глава, подчинена на пиротехническото изкуство без съгласието на тялото.
Дневната потъна в тишина. Забързани мисли се блъскаха една в друга и наелектризирваха въздуха:
— Легни по корем! — развали магията Реймънд, а гласът му потъна като сребърна монета в джоба на уличен ваксаджия.
Докторът извади фиброиглата и я нагласи върху автоматичният дозатор. Намаза мястото с някакъв разтвор, от който почувствах как задникът ми се изправи и отлетя на някъде — може би най-хубавата част от манипулацията. Нагласи дозата. Изквичах като пребито животно, когато иглата ме прониза. Беше хубаво.
— Тупайа! Ай! Ай! — извиках аз и извърнах мислите си далеч от наранения ми задник. Един шеф на просперираща охранителна фирма може да си наложи да не мисли за някои неща. Но за други не може.
— Още веднъж, Реймънд…
— Мълчи. Трябва да си почиваш. — Реймънд се смръщи, което прибавено към малките му очилца правеше лицето му направо смешно. Знаех — беше видял холовизора. Трябваше да го изхвърля още отдавна — индуцираше налудните ми фантазии и изостряше агресията ми.
— Обичам шоуто на Долън. — опитах да се защитя.
— Тихо! Искам да се отпуснеш. Мисли за морето, обичаш водните ски, нали Дайрън?
Обичаш да гониш гаджетата по плажа, нали Дайрън?
— Аааааааа! — изкрещях, когато усетих как болката започна да разпъва слепоочията ми. — Уааауаауаа! — разпявах се като оперен певец преди премиера. — ЪЪЪЪЪЪЪ! Убббиввашш лли мме?
Реймънд ме погледна състрадателно. Копелето умееше да го прави, трябва да призная. Обърна се с гръб към мен и започна да ровичка нещо из чантата си.
— Скоро ще ти мине, Дайрън. Просто не мисли за нищо.
— Нне ммогга… болли! Оооо, ггоггоссподдиииии… оооо, аааааа…
— Сега Дайрън, — каза доктора и улучи отново най-месестата част от тялото ми. — Нищо ти няма. Просто си уморен. Трябва да си почиваш повече.
Миг или два стоях като препариран, след това се размърдах. Мърдах като гол охлюв по склона — болката я нямаше вече. Беше изчезнала заедно с онази натрапчива мания, беше се изпарила като чаша спирт в ръката на алкохолик. Адиос Грацена! Сбогом Пехнея, аз дишам отново!
— Благодаря ти, Реймънд. — казах с пресипнало гърло, сили не ми бяха останали.
— Няма защо, Дайрън. Това ми е работата.
