Читать «Нещото» онлайн - страница 13
Мартин Дамянов
Гледах надолу и нищо вече не можеше да ме стресне. Дори не трепнах, когато земята се разтвори и мократа кал се разхвърча на всички посоки, кратер, в който можеха да се поместят сто совалки като нашата. Бях на повече от петстотин метра височина и проследявах действията на НЕЩОТО с изучаващ поглед, то отдавна беше блокирало всичките ми чувства. Не можех да се възхитя на мощта му, не можех да го намразя, не можех дори да се уплаша. До такава степен бях празен.
Когато совалката се издигна на хиляда метра височина, НЕЩОТО се стрелна от дупката и почти достигна совалката. В момента под мен се простираше един малък град. Лъскава черна повърхност и дюзи от които се лееше слуз, приспособления, които наподобяваха зъби се въртяха по някакъв хипнотичен за мен начин. То стоеше под мен сякаш разсъждаваше дали да не поправи грешката си като ме пусна на свобода и потрепваше — нещо, което на мен ми изглеждаше като начало на земетресение. Това беше НЕЩОТО, но за мен завинаги щеше да си остане Божеството, защото ми бе подарило живота, защото ме накара да осъзная куп неща и не на последно място, защото само с едно подухване изпрати совалката ми в орбита. Направи и още нещо преди да освободи съзнанието ми — изпрати послание, което трябваше да отнеса със себе си. Послание, което не предупреждаваше и не убеждаваше, то просто нареждаше:
НИКОГА ПОВЕЧЕ НЕ СТЪПВАЙТЕ ТУК!
Слабо премигване ме изведе от транса — Совалката очакваше да задам координатите на полета. Извиках холоизображение на звездна карта в обсега, в който се намирах и избрах една по-отдалечена система. Беше оцветена в жълто — следователно населена. После машинално се напъхах в хибернационната камера и заспах. Ако не възникнеха някакви непредвидени инциденти щях да се събудя след две години, когато совалката се приземеше. Нямах желание да мисля или сънувам, защото ако го направех, предчувствах, че щях да се самоубия.
Или да убия…или да ме убият…или…
Моята совалка се приземи и… и се намерих седнал в моят любим хол, а насреща ми доктор Реймън, потънал до уши в моето кожено кресло…
— Дайрън, какво чувстваш сега, когато ми разказа всичко това? — доктора за двеста долара ме гледаше и дори не мигаше. А дали и дишаше?!
— Болка и… яд, Реймънд… и нещо, което сякаш ще ме накара всеки миг да прекрача границата… да направя нещо, което… което ще ме отведе на друго място… в друго измерение…
— Какво искаш да направиш, Дайрън?!
— Едно питие, Дайрън?!
О, милата алгоритмична Кей, как точно навреме се намесваш!!! Дали го чувстваш, това което ще стане… НЕЩОТО…
— Реймънд ще се възползваш ли от едно питие?!
— Мерси, Дайрън, но ще откажа. — отклони поканата Реймънд като добър методист, а после сякаш нарочно за да развали първоначалното впечатление се усмихна подобно на големия лош вълк.
