Читать «Нещото» онлайн - страница 12

Включих двигателите докато гледах как вълната от пръст се накланяше към мен все повече и почти усещах пръските върху тялото си. Гледах светлинното табло и скалата на задвижване — първи двигател, втори двигател, генератор на статично поле, гравитационен ускорител, навигационна система… Господ да ми е на помощ — вълната ме връхлиташе. Беше само на десетина метра от мен, а се издигаше на повече от петнайсет. Усетих как първите парчета удариха корпуса на совалката и замлъкнах в религиозен транс — опитвах да се слея с всевишния и да го помоля за помощ. Устните ми зашаваха, а гърлото ми се стегна. От устата ми не излезе и звук, само малко пяна. Чаках повече от пет секунди, но не се случи нищо повече — погледнах навън и видях стената от пръст до левия борд, слузта, която капеше от нея, видях и собственото си отражение върху люка — размазано и разкривено от страх. Сълзите ми се бяха смесили със сополите и дружно се бяха размазали върху лицето ми. Очите ми бяха червени, косата ми — бяла. Изглеждах като принцът на Зелената Страна, който е срещнал принцът на Мрака в неравна битка. Бях съсипан.

— Хайде мила! — казах на совалката без никакъв живот в гласа ми. — Покажи на какво си способна.

„Как така ме беше оставило? НЕЩОТО?! Защо не ме нападна? Защо унищожи другите?“ — мислите ми се блъскаха в слепоочията, като морска вълна в празна черупка, но отговорът не идваше и не идваше. Беше нещо като повей на бриз — усещаш го върху лицето си, дочуваш как шуми в косите ти, как пее но не разбираш и капчица от онова, което казва. Чувстваш се като пълен глупак.

Тогава мозъкът ми се разтресе — сякаш някой заби свредел в главата ми и започна да натиска. Бавно, методично. Пронизваща болка, но освен нея имаше и друго — усещане за чуждо присъствие. Висша инстанция, която се беше намърдала в мозъка ми и му нареждаше какво да прави. Импулс след импулс, болка и още нещо, картини които започнаха да се разстилат пред погледа ми с всеки удар на сърцето и всяка капка изпомпана кръв. Видях как совалката се издига и в тази картина разпознах спомена си — някой препращаше собствените ми спомени. Но защо?

В този момент совалката се издигна, дюзите се отвориха и усетих слабия тласък — като нещо съвсем далечно и необикновено. Извърнах глава и погледнах надолу невярващо. Нямаше грешка — совалката излиташе.

Тогава разбрах!

Нито прекалено рано, нито прекалено късно. Точно в подходящия момент — на прага на физическото си бягство, когато всичко се решава с цената на един миг. Разбрах какво ще стане. Само миг след като отлетях на безопасно разстояние. Не, НЕЩОТО не искаше да ме убие (можеше да го направи много отдавна), защото искаше да ме предупреди. Но искаше да почувствам властта му и аз направих точно това. Тежестта направо ме смаза — никога досега не се бях докосвал до такава власт, дори и заповедите на полковник Джедал не бяха звучали толкова императивно, толкова брутално подчиняващи и изкривяващи волята. Аз нямах повече воля, бях се превърнал в кукла, мършава поставка, искрица, която моли да бъде угасена. Нищо повече.