Читать «Кукловодите» онлайн - страница 7

— Стреляй, Сам! — викна Стария.

Лъчът от пистолета ми попадна в краката му и тялото рухна на пода. Лошо попадение — бях се прицелил в стомаха.

Пристъпих и изритах оръжието от все още стиснатата му ръка. Канех се да му съкратя мъките — човек, изгорен по този начин, е все едно мъртъв, но ще агонизира известно време — но Стария се сопна:

— Не го докосвай! Мери, назад!

Той се приближи внимателно — стъпваше леко като котка. Барнз въздъхна продължително и утихна. Стария леко го докосна с върха на бастуна.

— Шефе — казах аз, — да вземем да си ходим, а?

Без да се обръща, той отвърна:

— Тук не е по-опасно, отколкото другаде. Сградата може да гъмжи от тях.

— Да гъмжи от какво?

— Откъде да зная? От такива като него — той посочи трупа на Барнз. — Трябва да разберем какво представлява.

Мери изведнъж се сепна и възкликна:

— Вижте! Той още диша!

Тялото лежеше по очи и гърбът се повдигаше и спускаше ритмично, сякаш Барнз наистина дишаше. Стария го погледна и го натисна с бастуна си по гърба.

— Сам, ела тук.

Приближих се.

— Съблечи го — продължи той. — Внимателно. Използвай ръкавици.

— Някакъв капан?

— Млъкни! И внимавай!

Догадката на Стария отново се оказа правилна. Струва ми се, че в главата му има вграден компютър, който достига до нужните заключения при минимален брой факти — като тези учени, които по една малка кост могат да възстановят външния вид на динозавър. Сложих ръкавиците; професионални ръкавици — с тях можех да разбърквам вряща киселина и същевременно да разпозная ези от тура на петцентова монета на тъмно. Та, сложих ръкавиците и започнах да обръщам трупа, за да го съблека.

Гърбът му продължаваше да се повдига ритмично. Това не ми хареса — беше прекалено неестествено. Поставих ръка между лопатките му. Човешкия гръб се състои от кости и мускули. Този беше мек и податлив. Рязко отдръпнах ръката си.

Мери безмълвно ми подаде една ножица, която бе взела от бюрото на Барнз. Взех я и разрязах сакото му. Под него имаше тънка риза, а между нея и кожата, от врата до средата на гърба — нещо, което не беше човешка плът. То бе дебело няколко инча и придаваше на тялото леко изгърбен, със закръглени рамене вид.

Нещото пулсираше.

Докато го гледахме, то бавно се спусна надолу по гърба и се скри от погледите ни. Посегнах да сваля ризата, но бастунът на Стария ме удари през пръстите.

— Ти май не знаеш какво искаш — измърморих, разтривайки кокалчетата си.

Вместо да отговори, той пъхна бастуна си под ризата на Барнз и я свали от тялото. Сега нещото се виждаше добре.

Сивкаво, леко прозиращо, на места по-тъмно; безформено — но очевидно живо същество. То се намъкна в пространството между ръката и гръдния кош на Барнз, запълни го и остана там — явно нямаше къде по-навътре да се скрие.

— Горкият — каза меко Стария.

— Ъ! Тази твар?

— Не… говоря за Барнз. Напомни ми да се погрижа да получи орден, когато всичко това приключи. Ако въобще някога приключи — Стария се изправи и започна да се разхожда из кабинета, сякаш напълно бе забравил за нещото, сгушило се под мишницата на Барнз.